В програмата: „Ламенто“ от Марин Големинов, Концерт за цигулка и оркестър на Панчо Владигеров със солист Албена Данаилова и Нулевата симфония на Антон Брукнер.

Класически сруктурирана и същевременно необичайна и трудна  бе програмата на Варненския оркестър (28.06.) под палката на диригента Павел Балев, който е постоянен гост – диригент на оркестъра, позиция, която гарантира на варненци да работят с него на периоди. И техният концерт бе посветен на паметта на диригента Добрин Петков. Откриха вечерта с Ламенто за оркестър от Марин Големинов – една композиция, която големият майстор написа две години след кончината на Добрин Петков в негова памет и която може да се определи като тъмно обагрена звукова покруса, оживяла цялостно в много внимателните ръце на Балев. Ламентозното настроение тук напуска стандартните мелодични клишета и диригентът уместно се концентрира върху артикулацията на уникалното оркестрово писмо на Големинов, в което отново са вплетени някои предпочитани формули на авторския стил. Сдържаното, съсредоточено върху ниския регистър изложение поразява с неумолимо внушение за обреченост, което бе великолепно изградено.

Българската част от програмата продължи с Първия цигулков концерт от Панчо Владигеров, този път в интерпретацията на Албена Данаилова. Провървя му в последните 10 – 12 години на този първи български концерт за цигулка – свириха го Минчо Минчев и Светлин Русев (все с Емил Табаков), а и други солисти опитаха да създадат нов прочит на творбата. Великолепно е, че този концерт, чиято световна премиера (1921) е осъществена от Густав Хавеман с оркестъра на Берлинската филхармония под палката на Фриц Райнер продължава активно да живее и да предизвиква интереса и на само любознателни, и на големи музиканти. Албена Данаилова буквално сграбчи творбата с цялата й неудържима експресия, с интензивната й чувственост, с късноромантичния порив, който носи и в който също така е криптиран усетът за модерност на двайсетте години на миналия век.

Същият маниер на изливане на формата ме прониза и когато слушах нейния прочит на концерта от Корнголд преди три години. Тук, във Владигеров, те връхлита същата звукова внезапност в разгръщането на композицията, направлявано от дълбоко познание и от безпогрешна интуиция в проблематизирането на музикалната драматургия на концерта. Заедно бяха с Балев и оркестъра в това провиждане на смелостта на младия композитор и във вдъхновената, за миг сякаш, излятост на творбата. В техния прочит това великолепно Владигерово творение бе почувствано и осмислено именно в контекста на музикалния кипеж в Берлин, в Европа преди век. Бисът на Албена също бе български – ръченицата или шестия от 12 – те първи капризи на Петър Христосков също наложи специфичния стил на тази изключителна дама на цигулката – категоричен “захват”, съвършена артикулация, звук, който се преоткрива във всеки миг и невероятно настроение!

Павел Балев, още от началото на своята чудесна диригентска кариера, отделя голямо внимание на по – непознати, по – рядко изпълнявани творби – дори и от композиторите, чиято музика продължава да бъде много актуална и изпълнявана. Каквато е музиката на Брукнер. За своята фестивална програма Балев се бе спрял на ре минорната Симфония №0 на композитора. Самият той я е “анулирал” с надписа “не важи”. От 20 – те години на миналия век симфонията се изпълнява, макар и не често. Записвана е също в някои интегрални издания (като това на Decca с Джордж Шолти и Чикагския симфоничен оркестър). И сега Балев я изгради с Варненския оркестър, който, допускам, се среща за първи път с нея. Впрочем не само варненци! Давам си сметка за риска, поет от Балев, за да представи оркестъра достойно на фестивала. И как с качеството на работата си показа уважението си и към фестивала и неговата история. Прочитът му бе вдъхновен, трепетен и рационално изведен, а много качественият му подход към оркестъра бе съвсем очевиден: събрани, компактни групи, издържани унисонни провеждания в една линия и в единен ансамбъл с изравнени гласове; консеквентен подход към кулминациите с възможното най – меко, събрано звучене, без обичайните за много български оркестри грубовати, пресирани, необуздани в силата си звуци.

Тъкмо обратното – с удоволствие констатирах издържана дисциплина на фразата, стил в почерка на всяко соло, впечатляващи темброви идеи в полифонично съотнасящите се мелодични линии. Наистина оркестър и диригент изградиха творбата с респект и осезаемо страхопочитание пред внушителния опус, зачеркнат (парадоксално от гледна точка на лекомислието на играещите си днес с компютърни програми за съчиняване) от Брукнер като негоден. Павел Балев е диригентът на своето поколение, който никога не е разчитал на таланта си само или на предимствата на опита си; неговата работа за всяка концертна програма или оперна постановка се отличава с изключително внимание към всеки детайл в партитурата и с още по-голямо умение да събере, да конструира и да извади от творбата значения, които слушателят може и да не допуска. Прочитът му не цели да шокира, той предпочита да му покаже вдъхновено, но и коректно спецификата на драматургията в автономна, но и стилна игра с текста и възможностите за разположението му в музикалното време. Това бе един от най – хубавите концерти, организирани от фестивала.

https://decrescendo.net/km-repertoara/

Екатерина Дочева – 13.07.2023 г.