Искате ли да получавате новини от нас - за премиери, промоции и др.?

ПЛАМЕН ДИМИТРОВ: ХАРЕСВАМ ЛОШИТЕ ГЕРОИ НА СЦЕНАТА, НО СЪМ ДОБРИЯТ ГЕРОЙ В ЖИВОТА

Харесвам лошите герои на сцената, но съм добрият герой в живота

20 години на сцената празнува баритонът Пламен Димитров, водещ солист на Държавна опера Варна, и споделя най-важните моменти от двете си творчески десетилетия в разговор за ролите, баланса по пътя, големите сцени и любовта на публиката. Годишнината на Пламен Димитров Варненската опера ще чества на 22 октомври с операта „Севилският бръснар“, където той ще изпълни главната роля на Фигаро.

Как оперното пеене успя да надделее над младежката ти страст към футбола?

Оперното пеене надделя доста по-късно, защото аз, освен с футбол, се занимавах и с водна топка, бокс, доста спортове. Бях около 15-годишен, когато майка ми ме заведе при една варненска педагожка от Музикалното училище, която каза, че имам данни. Приеха ме в Музикалното училище и впоследствие се оказа, че тя беше първата ми учителка – Мария Коровешова. След това бях приет в Академията в класа на Благовеста Карнобатлова. Там, в среда на сериозна конкуренция, разбрах, че очаквам повече от себе си, и започнах индивидуални уроци при варненския баритон Георги Койчев, с когото само за едно лято постигнахме впечатляващи резултати.

След завършване на Академията една американска частна пътуваща компания ми предложи работа в хора, но и с малки солистични роли. Паралелно работех с Катя Христоманова, голям варненски корепетитор, с която учех и солистични роли. Първата ми роля беше на Шонар от „Бохеми“ – перфектна за начало на кариерата. Когато мечтата ти е да пееш роли и някой ти дава този шанс, ти летиш. Направих една добра бройка с Шонар, после ми дадоха Мазето от „Дон Жуан“, последва Шарплес от „Мадам Бътерфлай“, а ролята на Жермон от „Травиата“, която получих, защото основният солист не успя да дойде, беше повратен момент за мен – вместо да се паникьосам, че са ми дали ролята, аз се амбицирах, излязох и показах едно ниво, което беше оценено, а след това ми дадоха да пея всички централни баритонови роли, които присъстваха в репертоара на турнето.

Може би най-важният човек в музикалното ми развитие е корепетиторът Жанета Бенун, с която съм научил няколко десетки роли и тя в края на 2009-та ми каза, че във Варненска опера имат нужда от спинтов баритон. На прослушването се запознах с маестро Борислав Иванов и така се озовах тук.

 

На какви места и на кои сцени те е водила професията?

Още в началото на кариерата ми в България изведнъж се оказах на сцена с едни от най-големите имена в операта. В „Селска чест“ в НДК си партнирах с големия Бойко Цветанов, в Америка също бях пял със страхотни певци от Мариинския, от Болшой театър. Имам много гастроли на интересни места – освен в голяма част от Европа, съм бил и в Северна Корея, Япония, Китай, Казахстан. От 2011 г. съм щатен солист на Варненска опера.

Кое те задържа толкова години тук, във Варненска опера, освен че това е родният ти град?

На първо място ръководството има страхотна политика и когато изявен солист е поканен на гастрол, не му се пречи да го осъществи. Както казва Даниела Димова, певците се обогатяват по този начин и вдигат нивото на варненската сцена. Имал съм предложения от различни опери, но аз искам да съм тук, обичам града, имам и семейство, което вече прави нещата малко по-стационарни.

Несъмнено в личностен план професионалното пеене ти дава много. Има ли нещо, което ти взема?

Не бих казал, че ми взема, ако не броим стандартното съобразяване преди спектакъл, режима, грижата за гласа. Но определено много ми дава. Да направиш страхотен спектакъл и взривиш публиката, този адреналин, шансът да работя на сцена с блестящи състави, особено в Опера в Летния театър, където трябва да си на едно ниво със световните звезди. Смея да твърдя, че така вдигам моята летва и израствам с всяка година. Чувствам любовта на публиката все по-силна. Може да прозвучи тривиално, но фенове ми пишат, че купуват билети, когато видят моето име в афиша. Наскоро една дама украинка ме срещна на улицата и възкликна „Моят любим артист!“

Чувстваш ли се звезда в такива моменти?

Никога. Разбира се, че това ме прави горд и удовлетворен, но не се чувствам звезда, а и това понятие се обезсмисли от прекалена употреба. Будител съм, имам мисия и я изпълнявам, публиката в салона има големи очаквания и целта ми е винаги да ги оправдавам.

Няма как да не попитам Риголето ли е любимата ти роля.

Страшно много хора наистина ме отъждествяват с Риголето и допреди 3-4 години щях определено да я посоча като любима роля, но сега не мога да пропусна Скарпия, Яго – също моя коронна роля, не мога вече да не спомена и Микеле от „Мантията“, защото толкова ми влезе под кожата. Първо приемаш една роля чрез гласа си, после я развиваш, добавяш краските. Но най-важно е да създадеш с глас характера на героя и това е въпрос на природа, техника и интелект. Аз харесвам тези образи, защото докато добрите герои са по-праволинейни, при лошите има промяна, нюанси, пластове.

Да, баритонът почти винаги е злодеят в операта, не ти ли се е искало все пак някога да изпееш и изиграеш добрия герой?

Аз съм добрият герой в живота. Наистина в живота си винаги съм бил принципен, без колебания за пътя, по който съм тръгнал. Постигам баланс в това да съм лошия на сцената и добрия в живота. Смятам, че съм добър съпруг, баща, син и успявам да поддържам равновесие, защото нищо не е на всяка цена.

Вагнер ли е най-голямото ти вокално предизвикателство?

Мога да отговоря десет пъти с „да“ на този въпрос. Най-сериозната роля, най-голямото предизвикателство. Комплексно казано, Алберих от „Пръстенът на нибелунга“ е по-сериозен от Риголето, Яго, Скарпия. Има специфика в така наречените Вагнерови фрази и да, връх е във вокално отношение за мен в момента. Щастлив съм, че продължавам успешно да изпълнявам ролята на сцената на Националната опера, винаги е удоволствие за мен, имам вече десетки заглавия там. През декември ми предстои участие в „Рейнско злато“, с което Софийската опера ще участва в Оперния фестивал в Стара Загора.

Каква музика извън оперната обичаш и карат ли те да пееш по семейни и приятелски събирания?

Много обичам метъл, фен съм на Металика, обичам и рок балади, усилвам си ги дори след репетиция, когато е противопоказно заради звуковото натоварване. Карат ме да пея, разбира се, но все по-често казвам, че който иска да ме чуе, може да заповяда на еди-коя си дата в Операта. Но като по-млад, понеже майка ми и баща ми бяха толкова щастливи, че съм студент в Националната музикална академия, пред гости винаги ме караха да пея.

Най-скъпият ти момент от тези 20 години сцена?

Няма как да е друго – най-скъпа ми е първата ми поява на сцената. Но с всяко следващо изпълнение разбирах, че от мен ще стане нещо, колкото и нескромно да звучи. Защото с лекота постигахме симбиоза с диригенти, с режисьори, виждах, че ми се удава да съм ритмически верен, да съм вокално верен, да изпълнявам задачите на образа, да съм естествен на сцената, да ми повярва публиката. Сега, вече като утвърден певец, са ме питали как успявам след такъв Скарпия да направя такъв Папагено например. И моят отговор е, че всичко ми идва отвътре, нося в себе си и двата образа, само че Папагено си го нося вкъщи, а Скарпия го оставям в Операта.

Интервю на Пламена Александрова

 
 
 
TOP