29 януари 2016, 18.00

Не се ли изиграе, ролята губи смисъла си

Бързо интервю между две репетиции с Димитринка Райчева, новата Кармен на варненската оперна сцена

Как се съотнася Кармен към досегашните ти героини?

Възприемам „Кармен” като най-голямото предизвикателство в моя творчески път. Независимо, че аз приемам всички роли, които съм изпяла, като предизвикателство: Тоска от едноименната опера, Леонора от „Трубадур”, Амелия от „Бал с маски”, Елизабет от „Дон Карлос”, Абигайл от „Набуко”, Аида от едноименната опера, Сантуца от „Селска чест”, Мадалена от „Андре Шение”, също „Реквием” от Верди. Като вокално и артистично майсторство това са все големи и тежки роли, но Кармен е нещо съвсем, съвсем различно. Разбира се, че трябва да се изпее, но ако не се изиграе, няма да е Кармен. Това беше първата ми мисъл, когато започнах да репетирам.

Мнозина твои почитатели се учудиха, че ще пееш Кармен. Труден ли е  преходът от сопранов към мецосопранов регистър?

Това е второто преизвикателство, което стои пред мен. В тази, девета поред, главна роля в моя репертоар аз като драматичен сопран за пръв път изпълнявам мецосопранова партия. Обикновено драматичните сопрани започват на по-късен житейски етап с мецосопрановите роли, като Амнерис от „Аида”, Еболи от „Дон Карлос” и т.н., но при мен така се получи. Ръководството на ТМПЦ и Варненската опера настоя да поема ролята и аз съм благодарна за доверието, което ми гласуваха. Дължа особена благодарност на нашия главен диригент Светослав Борисов и на нашия главен режисьор Кузман Попов, с които заедно изграждаме ролята. Всеки детайл, всеки поглед, всяко трепване говори за Кармен. Защото, както вече споменах, ако не се изиграе, ролята губи смисъла си.

Намираш ли черти от Кармен у себе си?

Мисля, че всяка жена би могла да открие част от себе си в Кармен. В живота аз съм весел човек, но досега на сцената съм представяла само сериозни персонажи, предимно кралици. А Кармен е просто жена, истинска, обичаща, ревнива, силна, непокорна, огнена. Където и да се появи, всички онемяват пред красотата и свободолюбивия й дух. Дали е влюбена в Дон Хозе или в Ескамилио, тя гордо и смело носи любовта си, дори ако това ще й струва живота.

Певицата, на чиято Кармен се възхищаваш...

Възхищавам се на Надя Кръстева – нейната визитна картичка е Кармен. Но аз търся моята Кармен и вярвам, че ще намеря.

Виолета Тончева, 26 януари 2016

ПРОФ. СВЕТОЗАР ДОНЕВ за Сър Андрю Лойд Уебър, варненската премиера на „Котките”, приликите между котешкото и човешкото общество и  защо мечтае българските депутати да приличат на австрийските

Интервю на Виолета Тончева

 "КОТКИТЕ" А. Л. УЕБЪР XVIII Великденски музикален фестивал - Варна 2017

6 април, 19.00 - ПРЕДПРЕМИЕРА VIII Опера в Летния театър - Варна 2017 22 юни, 21.00 - ПРЕМИЕРА

През далечната 1963 г. Вие поставяте първия си мюзикъл „Моята прекрасна лейди” от Фредерик Лоу, следват много други постановки, донесли Ви славата на Господар на мюзикъла в България. А на варненска сцена, след „Исус Христос суперзвезда” и „Йосиф и фантастичната му пъстра дреха” сега работите над прочутия мюзикъл „Котките” на Андрю Лойд Уебър. Защо харесвате Уебър и „Котките”?

Сър Андрю Лойд Уебър е съвременният гений на мюзикъла, той внася неподозирани нови цветове и форми в този жанр. А идеята за своя шедьовър „Котките”, по сборника с детски стихове „Книга за практичните котки на Бай Посум” от Т. С. Елиът, той обмисля близо десет години. След премиерата в лондонския Уест Енд през 1981 г. идва американската постановка на Бродуей в Ню Йорк през 1982 г. Оттам насетне светът пощурява по „Котките”, а мюзикълът се поставя по цялото земно кълбо при огромен успех. Заедно с „Фантомът на операта”, „Котките” е най-дълго задържалото се на сцена представление.

Оригиналът на „Котките” се представя за последен път през 2000 г. на Бродуей и през 2002 г. в Лондон. Междувременно Уебър написа нова версия на „Котките” и ние трудно взехме правата за първата версия, защото той предпочита да се играе последната. Тя всъщност е реплика, което ни задължаваше да пренесем буквално постановката такава, каквато се играе в Бродуей или Лондон. Това, разбира се, беше непосилно за нас и затова поискахме и получихме авторски права, за да направим нова постановка, с нов замисъл, режисура, сценография, костюми и пр. Аз се гордея с това, че всички мюзикъли на Уебър са ми предоставени с право на моя собствена постановка. Така беше с „Исус Христос суперзвезда”, „Йосиф и фантастичната му пъстра дреха”, същото е и с „Котките”.

Какви иновативни подходи внесохте Вие?

Като режисьор направих едно нововъведение. В Лондон „Котките” се играят всяка вечер в продължение на 4 години от специално подбрани артисти, които са певци и танцьори, а както в Музикалния театър, така и във Варненската опера, работят оперни певци и балетисти. Ето защо аз въведох в постановката хор, който изпълнява част от ансамбловото пеене. Разполагам хористите в ложите, откъдето те, подобно на древногръцки хор, реагират на събитията с пеене и жестове. Облечени са в черни сценични костюми и имат котешки маски, които специално донесох за тях от Италия. По принцип във всяка котка и всеки котарак търся допирни точки с човешкия характер. В моята постановка ще срещнете всякакви характери – крадливи котки, котараци-престъпници, котки-проститутки и т.н. Точно както е и в човешкото общество.

И котката Гризабела ще изпее онази прекрасна песен „Memory”...

Да, всъщност мюзикълът тръгва именно от Гризабела. Във времето, когато Уебър се запознава със стиховете на Елиът, още преди да напише мюзикъла, той композира тази песен за своята любима домашна котка. Песента се харесва на всички, става много известна и по-късно от нея се ражда целият мюзикъл. Тази Гризабела е била много красива проститутка, някога обгърната с внимание отвсякъде, но сега вече е остаряла и отхвърлена от обществото. Налага й се да живее само със спомените за младостта, оттам и заглавието на песента. „Memory” вече се пее от Хосе Карерас, от сопрани и мецосопрани, дори от баси и има над 50 обработки. Публиката познава и обича тази песен и винаги я посреща с ръкопляскания.

Изпълняваме мюзикъла на български език, в лицензирания превод на Харалампи Аничкин. „Котките” са преведени досега на 13 езика - полски, испански, италиански и т.н. В текста има и няколко закачки с хотели и заведения в Лондон, които в българския превод са заменени с наши заведения, тази импровизация се допуска от авторите.     

Каква е разликата между Вашата постановка в Музикалния театър през 2009 г. и постановката във Варненската опера през 2017 г.?

Столичните котки и котараци бяха по-натурални, сега търсим една по-съвременна, по-изчистена и стилизирана визия. Смятам, че всяка нова постановка трябва да бъде по-близка до своите съвременници, театърът не бива да се повтаря такъв, какъвто е бил преди години.

Смята се, че „Котките” е особено труден за поставяне заради „котешката” специфика.

Да, заради тази специфика, която изисква синкретизъм между между музика, пеене и танц, „Котките” поставят много сериозни изисквания пред екипа. Всички артисти непрекъснато пеят и танцуват, няма един мизансцен, в който да не се пее и танцува и то характерно – котешки. Артистите трябва еднакво добре да пеят, при това в различни жанрове, както и да демонстрират движенческа култура. Ето защо най-голямото предизвикателство е хореографията, която поставя моята дъшеря Анна Донева. Искам да подчертая, че за варненската премиера тя прави съвсем нова хореография, в която нищо не се повтаря от софийската постановка. С други думи варненските „Котки” са съвсем различни от софийските „Котки”. Това впрочем се отнася както до хореографията на Анна Донева, така и до сценографията на Иван Токаджиев и костюмите на Ася Стоименова.

Интервю на ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА с водещия балетен артист на Държавна опера Варна преди премиерата на „Лебедово езеро“

XVIII Коледен музикален фестивал – Варна 2017

9 декември 2017, 19.00

Музика Чайковски, хореография Мариус Петипа и Лев Иванов, редакция Светлана Тоншева, в главните роли Веса Тонова – Одета/Одилия и Павел Кирчев – Зигфрид

С какви чувства очакваш премиерата на „Лебедово езеро“?

Мечта ми е било да танцувам Принц Зигфрид. „Лебедово езеро“ е върхът на класиката, балет на балетите и за един артист е привилегия да танцува тази роля. Познавам творбата още от балетното училище, където тя се изучава, следя нейните редакции и изпълненията на най-добрите балетисти. Харесвам превъплъщенията в образа на Принца на Дейвид Холберг, първия американец, станал премиер солист на Болшой театър, както и на украинеца Сергей Полунин, който си създаде име като най-младия солист на Ковънт гардън.

Защо „Лебедово езеро“ е труден балет?

Това наистина е изключително труден балет. Първо, защото си през цялото време в роля и задачата ти е да „вкараш публиката във филма“, да я насочиш към същността на приказкатата. Второ, защото трябва да изпълниш многото па дьо дьо-та и всички технически упражнения, така че тяхната сложност да не си личи. И трето, защото на сцената никога не мислиш само за себе си, а и за другия артист до теб. За мен е истинска чест и страхотно удоволствие да си партнирам сега в „Лебедово езеро“ с примабалерината на Софийска опера и балет Веса Тонова. Може да научиш много от такъв изключителен артист като нея и за мен това е допълнителна професионална школовка.

Това, че харесваш „Лебедово езеро“, улеснява ли те в пресъздаването на твоя герой?

„Лебедово езеро“ е моят свят, нещо, което ми отива да танцувам и затова мога да изградя образа по-убедително. Не обичам да танцувам нещо, което не е мой натюрел, макар че то може да се превърне в друг вид предизвикателство.  Но ако балетът и героят ти допадат, ако ти отиват,  може да се получи нещо много, много хубаво.

Твоят Принц, колкото и да е влюбен, не разпознава първоначално любимата и допуска фаталната грешка да избере черния вместо белия лебед. Как такива фини човешки състояния се пресъздават само с движения? 

С много репетиции, трудно и изморително. Затова пък с нищо несравнимо е удоволствието, когато постигнеш това, което целиш. Когато си млад танцьор, мислиш само за забележките на хореографа и работиш непрекъснато върху слабите места, но с годините преодоляваш все по-лесно задължителното техническо ниво и започваш да разсъждаваш върху образа, да го интерпретираш и усъвършенстваш.

Виждаш ли публиката, представяш ли си някого, за когото танцуваш?

На сцената за мен най-важното е да се представя добре и затова се  абстрахирам от всякакви странични мисли. Фокусирам се максимално върху танца и задачите, които имам да изпълнявам. Не мисля за публиката, но така или иначе правим всичко за нея.

Кога усещаш щастието от танца? По време на спектакъла или след него?

След спектакъла. Когато всичко е отминало, тогава се отпускаш, прибираш се, обмисляш всеки детайл на представлението, връщаш лентата назад и съпреживяваш наново всички емоции, целия стрес и адреналин, през които си минал. Изкуството не може без  адреналин. Както казват големите артисти, липсва ли тази тръпка, е по-добре да се откажеш.

Танцувал си на престижни сцени в Русия, САЩ, Южна Корея, обиколил си почти цяла Европа. Къде се чувстваш най-добре?

В Русия, защото там балетът има най-дълбоки традиции. Гледат на балета като на нещо свещено, балетът за тях е религия. Достатъчно е само да разберат, че си балетен артист и веднага ти засвидетелстват огромна почит. Щастлив съм, че във Варненската опера имам шанса да работя с руски балетни творци от най-висока класа и така да черпя вдъхновение от самия извор.

Прочетете още:

„ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО“ – ОТ БАЛЕТНАТА РЕВОЛЮЦИЯ ДО КЛАСИКАТА

 ВЕСА ТОНОВА: ОБИЧАМ ДА ПЪТУВАМ В ДЕЙСТВИЕТО И В ГЕРОИТЕ

Солистката на Виенската народна опера Сара Гьош пред Виолета Тончева

Въодушевена съм от първата си среща с българските зрители, които са емоционални, открити и компeтентни. Благодаря за сърдечната реакция, за топлината и съучастието, които се предаваха от залата към сцената по време на нашите три празнични коледни концерта. Усещането беше прекрасно и вдъхновяващо.

Всъщност винаги се чувствам добре, когато работя с великолепния диригент Светослав Борисов, с когото имаме общи изяви в Музикферайн, с Хофбург Оркестър и Моцарт Оркестър. Радвам се, че имах възможността  да пея във Варненския оперен театър с неговия чудесен оркестър и със страхотните солисти Пламен Димитров и Валерий Георгиев. Българските оперни гласове по принцип са едно изключително явление и навсякъде ги ценят.

Питате ме какво означава за мен да съм солистка на Виенската народна опера в един град, толкова влюбен в музиката. Виена действително е музикална столица на света с много взискателна публика, която изисква от артиста непрекъснато да се доказва. Затова ще бъде недостатъчно, ако кажа, че съм щастлива да пея на виенска сцена. Това, което изпитвам, е много повече. Аз живея моята мечта. 

Благодаря още веднъж на варненци за съпреживянето. Ще отнеса красив спомен оттук и се надявам да се видим в скоро време отново! На всички пожелавам щастливо посрещане на Рождество Христово и една благодатна, изпълнена със здраве и обич 2016 година!

19 декември 2015 г.

Интервю на Виолета Тончева със Сергей Антонов, танцувал 22 години на сцената на Болшой театър, репетитор на балетната трупа при Държавна опера Варна

Откъде започна любовта към балета? Беше ли предопределена?

Съвсем не. В рода ми няма балетна традиция и в началото балетът не ме интересуваше. Приятели на мама, които забелязали, че имам добри физически данни и съм динамична натура, я посъветвали да ме заведе при специалист. Така случайно попаднах в балета, но веднага разбрах, че този свят ми харесва и ще стане мое призвание.

Балетът това най-красиво, но и най-трудно изкуство, изисква всеотдайност, енергия, силен характер, какво още?

Принципи. Моят принцип е, когато правя нещо, така да го правя, че да бъда по-добър от останалите. Винаги работя по един и същ начин, следвайки този принцип. На него ме научиха моите първи двама педагози от Хореографското училище в Москва и аз съм им безкрайно задължен за този най-важен житейски урок, който те ми преподадоха. В Хореографското училище се обучавах в продължение на 8 години - от 1980 до 1988 г.

През същата година станах лауреат на всесъюзния балетен конкурс и веднага ме приеха в Болшой театър. Пак тогава преобразуваха Хореографското училище, което завърших, в Балетна академия и ме поканиха на работа като преподавател.

Така моята творческа кариера протече паралелно като артист и педагог. На сцената на Болшой театър танцувах 22 години, играл съм практически във всички постановки и съм обиколил с тях света. От 2010 г. се занимавам само с педагогическа и репетиторска дейност.

Един прекрасен творчески път, който навярно има своите звездни мигове...

Те са много, но два от тях си спомням с особено вълнение. Сергей Бобров, с когото работехме заедно в Болшой театър, ме покани да танцувам в първата му знакова постановка по приказката на Оскар Уайлд „Рожденият ден на инфантата” и музика на Алфред Шнитке. А главният художествен ръководител на Болшой театър, великият Юрий Григорович, избра от всички наши постановки точно тази да представи страната на международния фестивал на младите балетмайстори в Сан Франциско през 1955 г.

Лаская се, че Сергей Бобров създаде тази постановка за мен, съобразно моята индивидуалност като артист. Американската критика излезе с много добри оценки за спектакъла, а моето изпълнение бе срванено с емблематичния клоун на Нижински.

Пристрастен съм и към „Последно танго” - постановка на Вячеслав Гардеев по музика на Астор Пиацола, вдъхновена от знаменития филм с Марлон Брандо и Мария Шнайдер „Последно танго в Париж”. В тази постановка, също направена специално за мен, пресъздавам образа на Смъртта. И досега оставам първият и единствен изпълнител на ролята.

Удовлетворението от постиженията на артиста и на педагога сравними величини ли са?

Да танцувам, да преподавам, да поставям, е еднакво интересно за мен. Важно е непрекъснато да придобиваш нова опитност, да се развиваш, това носи огромна радост. Миналата година Сергей Бобров възобнови в Държавния театър за опера и балет в Красноярск постановката си по Уайлд и Шнитке и ме покани като консултант.

Хореографът на "Лебедово езеро" СВЕТЛАНА ТОНШЕВА пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за концепцията на лебедовите криле, довела до революция в хореографията, за психологическото и физическо изграждане на образа само чрез танц, за върховете и всекидневието в балета

XVIII КОЛЕДЕН МУЗИКАЛЕН ФЕСТИВАЛ - ВАРНА 2017

ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО – ПРЕМИЕРА

8, 9 декември, 19.00, Основна сцена

Балет в четири действия от Пьотр Илич Чайковски
Хореография Мариус Петипа, Лев Иванов
Редакция Светлана Тоншева
Асистенти Сергей Антонов, Гергана Георгиева-Караиванова
Музикална редакция Мариела Чанкова
Костюми и сценография Ася Стоименова
Диригент Мартин Георгиев

В ролите на Одета/Одилия и Зигфрид звездите на Кремълския балет Саори Коике и Егор Мотузов (8.12.2017); примабалерината на Софийска опера и балет Веса Тонова и дебют на водещия балетен солист на Варненската опера Павел Кирчев (9.12.2017)

„Лебедово езеро“ ще има вече и своя варненски адрес с хореографския почерк на Светлана Тоншева, едно от големите балетни имена на Кремълския театър, сега балетен педагог в Държавна опера Варна. Предлагам да започнем разговора с това как „Лебедово езеро“ се превръща в балетна класика.

Историята на „Лебедово езеро“ е много интересна. Премиерата през 1877 г. в Москва минала незабелязано, въпреки красивата музика. Всъщност това не бил истински балет, преобладавали пантомимата и мимансът, танците били съвсем малко, а балерините носели закрепени върху раменете картонени криле. По-късно в Болшой театър направили друга редакция, но пак не се получило. Успехът дошъл, едва когато починал Чайковски и в Мариински театър замислили балетна вечер, посветена на композитора. Мариус Петипа поръчал на Лев Иванов да направи редакция на неуспешните досега „бели сцени“ (сцените с лебедите) и това дало възможност на Лев Иванов да извърши истинска революция в класическия балет.

Той премахнал изкуствените криле и създал хореография за ръцете, която извайва движенията на крилете. Чрез постановката на ръцете и гърба, която пресъздава не само движенията на истинските птици, но изразява и силни чувства като любов, страх, болка и тревожност, спектакълът достига нова психологическа дълбочина. Освен това Лев Иванов добавя в редакцията си дуета на Зигфрид и Одета, както и танца на малките лебеди.

На свой ред Мариус Петипа, вдъхновен от Лев Иванов, поставя валса, мазурката и останалите танци, които се играят в двореца и нямат нищо общо с „белите сцени“. Така през 1895 г. музиката и танцът в „Лебедово езеро“ за пръв път заживяват в пълен синхрон Получава се онази органична сплав между двата компонента, която продължава да омайва публиката и днес. Сега работя именно върху тази класическа хореография на Лев Иванов и Мариус Петипа в първата варненска постановка на „Лебедово езеро“ и това ме прави щастлива.

В годините „Лебедово езеро“ претърпява много редакции, които се отнасят както до хореографията, така и до сюжета. Твоята редакция с какво се отличава?

Да, познати са редакции, в които Зигфрид и Одета загиват, но в нашата постановка те остават живи. Любовта при нас побеждава. Разбира се, поставих хореография, подходяща за балетната трупа на Варненската опера. Трябваше също да се съобразя с по-малкия брой на мъжете балетисти в трупата.

Върху кой образ поставяш специален акцент?

Важни са всички образи. За солистите на Кремълския балет примата Саори Коике и премиер солиста Егор Мотузов образите на Одета/Одилия и Зигфрид не са новост. Одета/Одилия отдавна е влязла и в репертоара на примабалерината на Софийска опера и балет Веса Тонова, затова пък водещият солист на Варненската опера Павел Кирчев сега ще дебютира в ролята на Зигфрид.

Бойко Цветанов – един от най-големите тенори на нашето време, е завършил Консерваторията в София, специализирал е при Маргарита Лилова във Виена, Борис Христов в Рим, Карло Бергонци в Академия „Верди“ в Бусето и при Франко Корели.

Великият Борис Христов наричал  своя ученик „Сине мой, Дон Карлос на моите мечти“, в асоциация с образа от едноименната Вердиева опера. Искал дори той да наследи родната му къща, но Бойко отказал, защото „домът на такъв велик българин като Борис Христов, не може да принадлежи само на един човек, а на цяла България”, както обяснява самият Бойко Цветанов.

Успешната му международна кариера започва от Софийската опера, за да го отведе до най-престижните международни сцени. В творческата си биография е записал повече от 60 централни тенорови роли.

В продължение на 22 години е водещ тенор на операта в Цюрих, Швейцария, където изпълнява главните тенорови партии и достига понякога до 75 спектакъла в годината. След това огромно натоварване през последните 2 години Бойко Цветанов си позволява повече свобода и подбира внимателно участията си.

3 бързи въпроса на Виолета Тончева към Бойко Цветанов след премиерата на „Андре Шение”в  Опера в Летния театър – Варна 2014

Маестро, изпълнихте с такава страст Андре Шение, сякаш имате особено отношение към този герой.

Да, наистина е така. „Андре Шение” е любимата ми опера, а Андре Шение е любимият ми герой. В образа на Шение е заложена богата палитра от бурни чувства и страсти, които дават прекрасна възможност за изява на певеца. Въпреки че емоциите бликат от всеки такт, аз търся изчистена трактовка, не забравяйки, че прототипът Андре Шение е бил реална историческа личност, към чието пресъздаване се чувствам отговорен. На сцената живея максимално с героя си и съм щастлив,  че това допадна на публиката във Варна.

Кои спектакли в последно време са Ви направили особено щастлив?

Това беше в Катания – родния град на Белини, където след спектакъла на операта „Атила” бях извикан 10 пъти на бис, видях дори много разплакани лица сред публиката. Това ми напомни за отминалото време, когато изпях за пръв път Nessun Dorma във Wiener Staatsoper. Тогава аплодисментите продължиха цели 15 минути, а интендантът Йоан Холендер дойде при мен и учуден ме запита: „Кой си ти, че можеш да пееш така!”

Какво предстои след Варна, какви са най-близките Ви планове?

След Варна отивам в Русе, където организирам Лятна международна академия с млади оперни певци. Продължавам да посвещавам време и на учредената от мен фондация „Борис Христов”. Много важен за мен бе концертът в началото на годината в София, в който, заедно с други български певци, почетохме 100-годишнината от рождението на моя учител, най-великия бас на планетата, Борис Христов.

А догодина, на 14 януари 2015, на самия мен ми предстои да отбележа 35-годишната си сценична дейност. Надявам се това да стане с премиерата на операта „Сирена”, която хърватският композитор и диригент на Филхармонията в Дубровник Перо Шиша Pero Sisa написа специално за мен.
Поздравления! Не за всеки оперен певец се композират специални творби.

Така е и аз съм много благодарен. Има още 2 творби, създадени за мен. Театралният и оперен режисьор Бойко Богданов ми посвети операта си „Алгара”, а американски композитор и диригент с български произход Алекс Зографов Alex Zografov написа за мен операта „Орфей”, с която се надявам да отпразнувам своята 60-годишнина.

С Алекс, който е работил и на Бродуей с имена като А. Л. Уебър, Дюк Елингтън, Нана Мускури, Джо Кокър, имахме много хубави джаз концерти в Банско. Обичам чистия джаз, но операта си остава за мен най-великото и с нищо несравнимо изкуство.

Варна, 20 август 2014

Интервю на Виолета Тончева с диригентката Вилиана Вълчева

Родена през 1980 г. във Варна, Вилиана Вълчева завършва НУИ „Добри Христов” в  родния си град и печели редица награди от национални конкурси по пиано. Дипломира се във Висшето музикално училище в Берн (Швейцария) със специалност пиано. Образованието си продължава в Консерваторията на Нюшател, а във Висшето музикално училище на Люцерн се дипломира с магистърска степен по оперно-симфонично дирижиране при проф. Ралф Вайкерт, дългогодишен General Musik Direktor на Цюрихската опера.

Завършва също специалностите фагот и музикология. Квалифицира се в майсторски класoве на Манфред Хус във Виена, Бернард Хайтинг в Люцерн и Das Kritische Orchester в Берлин. Участва в диригентски конкурси в Берлин и Кадагес (Испания), дирижира Haydn-Sinfonietta Wien, филхармонични оркестри от Берн, Люцерн, Баден-Баден, Йоханесбург, Русе и др. Стипендиант е на фондация „Zeno Karl Schindler”.
От началото на тази година работи като репетитор и асистент на първия капелмайстер в Люцерн и в Народен театър Цюрих, Volksoper Цюрих.

Във Варна, след  спектакъла на „Трубадур” на 12 февруари 2014, Вилиана Вълчева се включи в подготовката на премиерата на „Дон Жуан” от Моцарт с диригент-постановчик Борислав Иванов и режисьор-постановчик Александър Текелиев. Премиерата предстои на 24 февруари, 18.00 ч.

Защо между специалностите, които сте завършила - пиано, фагот, музикология и оперно-симфонично дирижиране, избрахте професията на диригента?

Още докато следвах, започнах да си изкарвам прехраната в Швейцария като хоров диригент, имах успех и така тръгнах по този път. Да дирижираш опера е нещо много хубаво. То не може да се опише с думи, човек може да го усети само на пулта.

Прекрасно е да знаеш цялата партитура и какво става всеки един момент, а когато всичко това зазвучи, то е нещо свише. Не може да се опише.

Интервю на Виолета Тончева с известния италиански тенор Франческо Медда

Публиката на ММФ „Варненско лято” очаква да чуе Франческо Медда, който ще изпълни ролята на Отело в премиерата на едноименната Вердиева творба в Опера в Летния театър на 2 август 2014 от 21.00 ч.

Постановката е съвместна продукция на ТМПЦ – Държавна опера Варна с френските оперни театри в Лимож и Реймс. Диригент Стефано Сегедони (Италия), режисьор Емануел Кордолиани, сценография Алис Лалуа и Емили Руа (Франция), костюми Жули Скобелцин (Франция).

В главните роли Франческо Медда (Италия), Радостина Николаева (Софийска опера и балет), Пламен Димитров (Държавна опера Варна), Жером Били (Франция) и др.

Г-н Медда, Отело е една от коронните Ви роли, но може ли да кажете, че знаете всичко за своя герой? Кой е Отело за Вас?

За мен образът на Отело е свързан с темата за интеграцията и трудността да се впишеш в различни общества и цивилизации. Това понякога създава комплекси и провокира неадекватно поведение от страна на силните личности, какъвто е главнокомандващият на венецианския флот, мавърът Отело. Отело се опасява, че не разбира достатъчно добре особения свят на венецианския двор и оттам идват страховете му, че няма да се впише в аристократичното общество. От друга страна при интерпретацията на всеки образ певецът неминуемо се влияе от собствения си опит, така че от житейските натрупвания зависи доколко артистът ще проникне в характера на персонажа.

Как се подготвяте за ролята? Как постигате баланса между певческо и артистично майсторство?

Всъщност аз се запознах най-напред с Яго и известно време пеех неговата баритонова партия. Първият ми подход към Яго беше да му припиша всички възможни злини, за да изоблича коварството му спрямо Отело. Яго се представя за най-добрия приятел на Отело, а всъщност е най-големият му враг. Верди специално е настоявал пред сценографа Доменико Морели да изобрази Яго като много приближен до Отело, като изповедник, комуто мавърът напълно се доверява. Т.е. трагичните събития, които се случват в „Отело”, не са защото Отело е наивен, а защото Яго изглежда напълно благонадежден. В тази посока развивам образа на Отело.

Що се отнася до баланса между музика и актьорство, като композитор Верди винаги е имал предвид пеещия актьор, и винаги е разбирал музиката като функция на театъра.

Интервю на Виолета Тончева със световноизвестния български тенор Иван Момиров, който живее в Италия и за пръв път от 8 години отново се появи на  сцената в родния си град за Опера в Летния театър – Варна 2011

- Г-н Момиров, спектакълът на „Кармен” от Опера в Летния театър – Варна 2011 с Вас като Дон Хозе и Надя Кръстева като Кармен (8 август) запълни до последния стол партера и балкона на Летния театър, имаше и правостоящи. Получихте щедри аплодисменти, още повече че от осем години не бяхте пели в родния си град. Защо?

- Причината не бива да търсите в мен, а в предишното ръководство на операта. Но не искам да говоря за това. Искам да благодаря на моите съграждани и да им кажа, че и аз ги обичам. Познавам историята на Варненския оперен театър в детайли, израсъл съм в него и това определи бъдещето ми на оперен артист. Най-напред пеех в Детската опера на Герги Занев, за чийто конкурси се явяваха много варненски деца, защото през 1980-те години да си част от екипа на тази опера беше изключителен престиж. Играехме в Дома на транспортните работници, за чиято сцена се правеха специални постановки.

Там представяхме „Бастиен и Бастиена” от Моцарт, „Малкият коминочистач” от Бритън и редица други творби, които са част от образователните програми на всички големи оперни театри по света. Няма по-добър начин за възпитаване на младежката аудитория от приобщаването й към изкуството още в ранна възраст. От редиците на Детската опера във Варна израснаха оперни артисти като Юри Николов, Андриана Йорданова, Цвета Христофору, Малина Хубчева, за да изброя само някои от моето поколение. По същия начин от „Златното ключе” на Катя Папазова поеха по своите творчески пътища и много драматични актьори като Мариус Куркински.

Дълбоко се трогнах, когато сега, още на първата репетиция за „Кармен” при мен дойдоха оркестранти от Варненската филхармония, за да ми кажат, че си спомнят участието ми  в спектакъла на Детската опера „Благодаря ти, Шарл” от Жул Леви, диригент Нелко Коларов. Гостувахме и на софийска сцена. А „Едно почти пингвинско приключение” от Георги Занев, режисьор Рада Абрашева представихме с голям успех тук на български език, в Германия и Австрия на немски език. За произношението с нас работеха преподаватели от Немската езикова гимназия. В онези златни времена за Детската опера във Варна се грижеха най-добрите професионалисти.