12 юни, 19.00, XXXII МТФ „Варненско лято“ 2024

На 12 юни публиката във Варна ще има удоволствието да чуе в концертно изпълнение „Кармина Бурана“ - великата кантата на Карл Орф за сопран, тенор и баритон, детски хор, голям хор и оркестър, написана през 1937 г. Буквалното значение на заглавието е "Песни от Бойерн" – областта, където са намерени средновековните ръкописи, вдъхновили композитора. Става дума за уникална светска поезия на анонимни автори от ХІІ и ХІІІ в., възпяващи радостта от любовта и виното, красотата на настъпващата пролет и променливия характер на човешката съдба. Самият Карл Орф смята с право "Кармина Бурана" за най-успешното си произведение.

„Кармина Бурана“ 2024 г. е съвместен проект на Държавна опера Варна и МТФ „Варненско лято“. Гостуват артисти от Националната опера и балет на РС Македония, които заедно с изпълнителите от хора и оркестъра на Държавна опера Варна и Варненската детско-юношеска опера ще пресъздадат зашеметяващата енергия, вложена от композитора в творбата. Под диригентската палка на Бисера Чадловска и режисурата на Деян Прошев, в соловите партии ще се изявят изгряващата световна звезда, дебютирала вече в Миланската скала – сопраното Александрина Михайлова, тенора Александър Баранов и баритона Иво Йорданов.

След нейните феноменални превъплъщения в Дездемона, Аида и Тоска публиката очаква изпълненията на Красимира Стоянова на варненска сцена с все по-голямо нетърпение. На 6 юли, в рамките на Опера в Летния театър – Варна 2024, световноизвестното сопрано ще влезе в главната роля на Мими от Пучиниевата опера „Бохеми“ и това безспорно ще бъде едно от музикалните събития на варненското лято. За ролята, световните сцени, бележките на Пучини, модерното и скандалното в операта говорим с нея, преди да я приветстваме на XV изданиe на фестивала, акцентиращо върху музиката на Пучини.

Радваме се, че в годината на Пучини Вие ще изпеете неговата Мими от „Бохеми“ на нашата сцена. Къде стои Мими във Вашата класация от оперни героини, какво харесвате в нея, кои са най-ярко представените ѝ качества в операта?

Всъщност цялата опера се завърта около тази героиня. Самият Пучини, когато пише „Бохеми“, слага в партитурата малки цитати от историята, от книгата. Мими е била много нежна, бледа девойка, с красиви кафяви очи и изключително изразителни ръце. Тя е бродирала, за да се прехранва и тъй като явно не е успявала, а като добавим и особения парижки климат, е била болна от туберкулоза. „Бохеми“ в творчеството на Пучини е нещо много красиво и много ценно, бих казала, че тя е една от най-красивите негови романтични опери, които го нареждат сред най-големите романтици. Той едва по-късно става верист, докато тази опера е съвършено различна. За мен Мими е много ценна, защото я изпях за първи път, когато вече бях във Виенската Щатсопера, но това ми беше първата роля от Пучини. Изпитвах огромен страх и притеснение, защото това е Пучини, това е „Бохеми“ и трябва да бъде както хората очакват да го чуят.

Притеснението със сигурност си е отишло с натрупания опит, но има ли нещо лично Ваше и специфично, с което подхождате към изграждането на тази вокална партия?

Ние певците си служим с доста изразни средства, но най-важното е инструментът, гласът, чисто физически трябва да мога да изпея ролята технически правилно. Гласът се поддържа през цялото време на кариерата. Сега, когато трябва отново да се срещна с моята мила Мими, аз трябва поне месец да си поговоря с нея, да я възобновя в моето тяло, в моя глас и да вложа отново думите вътре, да вложа всички нюанси, които Пучини ни е завещал. Той е много интересен композитор, защото е известен с това, че описва цялата интерпретация. Ако човек просто следва неговите бележки, които е оставил в партитурите с ноти, няма нужда да се прави нещо много по-специално, освен да се предаде чувството и да се работи върху гласовата техника. И тогава се получава пълноценен образ, защото Пучини е написал с думи как иска да се изиграе героинята му. Това е много приятно, защото певецът знае, че влиза в рамките, които е задал авторът, и се опитва да изгради един пълнокръвен образ.

В кои световни постановки на „Бохеми“ сте се чувствали най-добре, с кои партньори на сцената?

Пяла съм Мими на много места – във Виена, Мюнхен, Ню Йорк, Лондон, София, със страшно много колеги. Но след всички тези години стигам до извода, че е много важно с колегите, с които работим, да сме екип. Заедно да мислим, да бъдем приятели, да сме заедно в творческата еуфория. Когато сме в хармония, публиката усеща една прекрасна емоционална експлозия и се получава истински празник.

Наричате Варненската опера „моята българска оперна къща“. Още ли се чувствате по този начин?

Да, аз идвам всяко лято, госпожа Димова ме кани с отворено сърце и с голямо желание обсъждаме бъдещи творчески проекти, а това е прекрасно, много се радвам. Отделно, че атмосферата тук е великолепна, лято е, хората са щастливи, а Варна е нашата културна лятна столица.

Знам, че не сте почитател на най-модерните сценични варианти в операта, в каква посока обаче следва да се развива това изкуство, за да успява да впечатлява и да привлича по-млада аудитория?

Трябва да уточним, че аз не съм против модерното, аз съм против извратеното – има голяма разлика между интелигентно модерно и извратено. И такова, което е против либрето, против произведение, композитор, певци. Както се казва на немски, аз съм „работно животно“. Работя с голямо желание, когато съм на сцената, давам всичко, на което съм способна. За мен е важно да се получи пълноценна картина на това, което правя. Важно е да има много силен театър, а за това е нужно да има силен конфликт. Изобщо не съм против модерното, но какво значи модерно? Модерно не означава да пеем например „Тайният брак“ на Чимароза в къси панталони. Това не е модерно, а е смешно и не виждам смисъл в него. Ценността на произведението се губи, елегантността на фигурата се губи. За да направи един човек театър, той трябва да се задълбочи в психологията. Точно това ще се случи в нашия спектакъл на „Бохеми“ на 6 юли, в който ще участвам заедно с великолепни певци, които ще зарадват варненската публика и гостите на града. Всички ние ще бъдем щастливи да се докоснем до музиката на Пучини.

Автор: Пламена Александрова

28 май, 19.00, Български културен институт, Берлин

11 юли, 21.00, Опера в Летния театър – Варна 2024, „Летящият холандец“ от Вагнер, реж. Вера Немирова

Вера Немирова, едно от големите режисьорски имена на съвременната оперна сцена и единствената българка, която поставя в най-престижните театри, е поканена от Българския културен институт в Берлин да представи творчеството си, свързано с колоса Рихард Вагнер.

Даниела Димова и Държавна опера Варна получиха медал „Пучини“ от римския Международен център по изкуства „Антиноо“ за популяризиране творчеството на великия композитор. Отличието, придружено от грамота, беше връчено на 25 май в Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ на изложбата-концерт „Операта – културно наследство на човечеството“. Медалът е първият, изработен в Италия по случай 100-годишнината от смъртта на Пучини. Специалното отличие е учредено от Международния център по изкуства и представено в Камарата на депутатите на Парламента на Италия. Основателката на Център „Антиноо“ Лаура Монакези изрази благодарности към Даниела Димова и със специално писмо.

На 23 май, в навечерието на Празника на българската азбука, просвета и култура, и славянската книжовност, на тържествена церемония в зала Пленарна на Община Варна кметът Благомир Коцев и председателят на Общинския съвет Христо Димитров връчиха годишните награди „Варна“ за ярки постижения в областта на културата.

Театрално-музикален продуцентски център Варна, с директор Даниела Димова, бе отличен с две колективни и една индивидуална награда „Варна“.

Симфоничният оркестър на Държавна опера Варна получи признанието за високо професионално майсторство и художествени постижения в интерпретацията на трите симфонични концерта: „100 години от рождението на Добрин Петков“, с диригент Павел Балев; „Пета симфония“ от Густав Малер, с диригент Григор Паликаров и „В навечерието на Рождество Христово“, с диригент Мартин Георгиев.

Балетната трупа на ТМПЦ - Държавна опера Варна взе най-високото отличие на нашия град за високи художествени постижения, за професионализма, таланта и творческата енергия в новата хореографска редакция на Сергей Бобров на балетния спектакъл „Ромео и Жулиета“ по музика на Сергей Прокопиев.

Актьорът от Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Константин Соколов бе удостоен с награда „Варна“ за изключително актьорско майсторство в изграждането на яркия образ на главния герой Петър в представлението „Ботушът“ по едноименната пиеса на Лило Петров, първа постановка в България.

Това е роля, която Ви пасва като ръкавица, подхожда силно на сценичната Ви енергия. Има ли все пак предизвикателства в партията на Норина, къде е спецификата на образа?

Това е една много обичана от мен роля, с нея спечелих конкурс в Комо, където наградата беше да пееш в „Дон Паскуале“ в четири големи италиански театъра. С Норина съм се срещнала още преди 20 години и от пръв поглед се влюбих в този персонаж – толкова женствена, толкова хитра, енергична и романтична. Доницети го е написал прекрасно – една жена ще мине през всички препятствия, ако е решила да се бори за своята любов.

Драматични или комични сюжети посреща с по-голям ентусиазъм съвременната оперна публика?

Съвременната публика има различни нужди, но съм забелязала, че след комедия всички излизат от салона усмихнати, въодушевени, заредени с весели емоции. Разбира се, не можем да отречем шедьоврите с драматичен край, но комедия може би се прави по-трудно. Трудно е да останеш сериозен, докато разиграваш смешни шеги, така че в актьорски план бих казала, че е по-лесно да пресъздадеш трагедия, отколкото комедия.

Комедията на пръв поглед е „по-лека“ за пеене. Така ли е в действителност или напротив?

Комедията на пръв поглед наистина звучи и изглежда по-леко, тъй като и самата техника на пеене трябва да бъде по-бравурна, има повече пасажи, гами, височини, стакати, което публиката отразява като феерично пеене. Това изобщо не значи, че за артиста е по-лесно. Напротив, трябва да има много концентрация, всички вокални трудности да са толкова добре овладяни, че наистина у хората да остава усещане за лекота. Комедията всъщност е труден артистичен и вокален опит, който ние артистите трябва да покажем по най-добрия начин.

23 май 2024, 19.00, Държавна опера Варна

На 23 май, в навечерието на Празника на светите равноапостоли Кирил и Методий, българската азбука, просвета и култура и славянската книжовност, Държавна опера Варна закрива Великденския музикален фестивал 2024 със Симфоничен концерт, под диригентството на маестра Вилиана Вълчева. Световноизвестният френски пианист Максим Зекини, който гостува със съдействието на Френското посолство и Алианс Франсез Варна, ще изпълни бравурния и изключително труден Концерт за лява ръка от Морис Равел. Това е втората среща на варненската публика с виртуозния пианист, който през миналата година предизвика възхищение с концерта си в Радио Варна.

Роден в Париж, Максим Зекини завършва с отличие Conservatoire National Supérieur de Musique в Лион, Conservatoire National Supérieur de Musique в Париж и е първият френски пианист с диплом от престижната Incontri col Maestro Academy в Имола, Италия. Лауреат е на много конкурси и фондации, като Cziffra Foundation, Marcel Bleustein-Blanchet, Meyer Foundation, Zane Foundation of Venice и др. Удостоен е с лейбъла "Mission Ministérielle du Centenaire". 

Участията му във фестивали и концерти в над 60 страни, сред които Италия, Германия, Обединеното кралство, Китай, Южна Корея, Япония, Южна Африка, Австралия, го утвърждават като един от най-големите съвременни френски пианисти със световно признание. 

Започнали сте музикалното си образование с пиано. Кога един музикант решава, че е време да предприеме следващата крачка и да стане диригент?

Дълга история е, но ще опитам да съм кратък. Бях 7-8 годишен и в моята стая слушах класическа музика, затварях прозорците и започвах да дирижирам. Тогава не знаех нищо за дирижирането, но бях напълно запленен от музиката. Казах на баща ми, че искам да съм диригент, той ме изгледа учудено и каза „Тук няма оркестър“, затова започнах да свиря на пиано. Имам много концерти като пианист. Веднъж приятел ме покани да акомпанирам на пиано на оперни репетиции в продължение на една седмица безплатно. Съгласих се и му казах, че ще свиря безплатно, ако ми даде да дирижирам оркестъра за 20 минути. Той ме попита дали съм диригент и мога ли да дирижирам, аз казах „Разбира се!“. Беше невероятно, оркестърът дори пожела аз да дирижирам операта. Разбира се, това не се случи, но започнах сериозно да уча дирижиране. Това е нещо, което носиш в себе си, не зависи толкова от техниката и от образованието, хипнотизиращо е – не по отношение на публиката, а в теб самия.

Ако всеки диригент има стил, как бихте дефинирали Вашия?

Мисля, че нямам специфичен стил. Предпочитам да изляза „чист“ пред оркестъра и да разбера какво е необходимо, какво се изисква, без да бъда „шеф“. Защото ако диригентът налага това, което той иска, на оркестъра, се губи от креативността. Ако ги оставиш да свирят свободно, музикантите дават сто процента от себе си и оркестърът се развива и израства.

Какво предпочитате да дирижирате – симфонична музика или опера?

Това са два различни свята, всеки прекрасен сам по себе си. Всеки ти дава различни усещания. Истински обичам операта, но обичам и симфонията, която е друг език. В операта трябва да събереш заедно много хора – хор, солисти, оркестър. При симфонията е малко по-лесно технически, но детайлите изискват повече внимание.

Още преподавате, кое е основното за дирижирането, на което учите студентите си?

Най-трудното за младите диригенти е да практикуват с цял оркестър. Подготвят се самостоятелно, но не знаят как да подходят, когато застанат пред оркестъра, и затова им трябва помощ. В началото им е нужно много време, за да напредват пред оркестър, защото понякога ти искаш да постигнеш едно, а оркестърът реагира по друг начин. Опитвам се да ги науча да разбират какво е необходимо да направят, за да постигнат това, което си представят в главата си. В две части репетирам с тях – с оркестър и после докато гледаме записа, за да преценим какво са искали да постигнат дирижирайки.

Разкажете малко повече за конкурса „Анита Черкети“, който е Ваш проект.

Да, мой проект е, тази година през април беше 14-тото му издание. Много млади диригенти се изявяват в него и това всъщност не е съревнование, по-скоро се опитваме да им помагаме. Тази година например победителят отпреди 2 години – солистът от Варна, Рейналдо Дроз, направи прекрасно представяне на моя фестивал и после дебютира в Италия за първи път в страхотна продукция на „Любовен еликсир“. Така че конкурсът предоставя наистина добри възможности.

От 2021 г. сте гост-диригент на Варненска опера, какви са впечатленията Ви от Варненския оркестър?

Надявам се, че възможностите ще стават все повече в бъдеще. В новия сезон на Civitanova All'Opera също ще работим съвместно. Прекрасно се чувствам с Варненския оркестър, защото имам възможност да участвам с по три продукции всяка година. Това означава, че започваме един процес на работа, в който заедно с оркестъра можем да надграждаме и взаимно да се учим.

 Автор: Пламена Александрова

В навечерието на Световния ден на балета 29 април 2024 г. Варненската опера отбелязва с благодарност балетните педагози, които развиват и надграждат постиженията в балетната трупа на оперния театър. Балетните педагози стоят зад всеки вълшебен танцов спектакъл и несъмнено те са ядрото, заради което Варненският балет жъне аплодисменти на три континента.

ДОЦ. Д-Р АННА ПАМПУЛОВА, дългогодишна балерина на Софийска опера и балет, изявен хореограф и педагог пред ПЛАМЕНА АЛЕКСАНДРОВА по повод 30-годишната ѝ творческа дейност, която се отбелязва със специална Балетна гала на 29 април във Варненската опера. Спектакълът ще представи избрани хореографски откъси, както и премиерната постановка по сюитата на Петко Стайнов „Тракийски танци“

Много или малко са 30 години, когато балетът е твоят живот? Как започна всичко и как се насочихте точно към това изкуство?

Помня себе си танцуваща, но нямам спомен за конкретна възраст. На пет годинки баща ми ме заведе в школа и разбрах, че има и други като мен, за които танцът е начин на изразяване, лично пространство, емоции. В ранните си години като ученичка смятах, че да танцуваш значи да се сливаш с музиката през движение. Десетгодишна в балетното училище разбрах, че това не е достатъчно – професионалният танц означава да бъдеш посветен на тази професия. Ако искаш това изкуство да остане в живота ти за дълго и ти да го изследваш във всичките му аспекти, то трябва да потърсиш и формата, и техниката. Неусетно превърнах танцуването в мисия. Да посвещавам на това изкуство неможещите, неопиталите, но гледащите, възприемащи танца като зрители, или любопитните към танцовото изразяване да водя по пътя на професионалното изграждане.

Всички сме чували легенди за изтощаващите балетни репетиции, множеството контузии, бързата амортизация – колко истина има в това, доколко възнаграждаваща е професията, какво взема и какво дава?

Ако кажа какво се крие зад сценичната изява, ще разваля илюзията за нея, ще издам от онази част, която не е толкова красива. Балетът е магичен за публиката, за нас които го изпълняваме е себеотдаване, себеусещане, дисциплина, себеразтваряне, вглеждане в себе си, преоткриване на тялото, посвещаване. Мисля, че балетният артист, за разлика от другите артисти, не изгражда толкова високо его. Танцът помага за развиване на самоконтрол. Може би през живота си ние чуваме повече „не“, отколкото „да“ –  наричам го каляване на психиката, в един момент се чувстваш на ръба на спорта и изкуството. Трябва да задържим по-дълго тялото експресивно, живо, за да остане то верен посланик на идеите на режисьора и хореографа, на магията, която то носи. Балетът дава възможност да работиш върху себе си по-дълготрайно –  не само като артист, а и като личност. Изгражда и един специален финес, никога не можеш да кажеш, че някой е бивш балетен артист, той си остава такъв до края, посветен на връзката на духовното и тленното.