„ТОСКА“ – МАКСИМАЛНО ВЯРНА НА ОРИГИНАЛА

 

Да се пише за Красимира Стоянова не е лесна задача, защото всички суперлативи за нея като че ли вече са изречени и още повече - всички до един са напълно верни и основателни: от това, че е жив учебник по вокална техника за множество свои колеги по света заради фразирането и звукоизвличането си, които често са определяни като “съвършенство”; през това, че подходът й на сцената се характеризира с перфекционизъм и професионализъм като че ли запазени от “златната ера” на операта; до това, че е изключително скромен, отдаден, посветен и просветен човек, сценичен партньор и ментор на по-младите изпълнители! Бих добавил, слушайки я и снощи отново (предишната ми среща от първо лице с първокласното й творчество бе по Коледа миналата година с “Кавалерът на розата” във Виенската държавна опера), че според мен формулата на нейния успех е в това, че тя не е просто певица, а е пееща актриса и пеещ инструменталист! Тези качества позволяват тя да пресъздава пред очите ни истински оперен театър, от една страна, както и божествено сливане и надграждане между глас и музика, от друга - а и двата елемента са изключително важни за начина, по който Пучини е композирал “Тоска” и проектирал посланията й като че ли в обсебващо вълнуващ оперен трилър! 

Точно това позволява на такава възраст Красимира Стоянова да звучи свежо, въздействащо, уверено, висококачествено и с голямо достойнство! Казвам го не за да й броя годините, тя си ги носи с грация и мъдрост, а защото постижението й е феноменално само по себе си! И може да послужи на част от по-младите й колеги за урок по професионално дълголетие, което е полирано, ювелирно, скъпоценно! В този смисъл, когато в разговор с Вили Тончева Красимира Стоянова казва, че “идеалът е непостижим” (визирайки героинята си) - аз имам усещането, че това може да се приложи с пълна сила и спрямо самата нея и очите, с които по-младите й колеги гледат към биографията й! Тя е един много версатилен артист - от това, че е прекрасен Вердиев сопран, определяна за “най-добрата Дездемона на нашето време” и една от най-желаните Аиди (с която Кралската опера в Мадрид откри най-новия си сезон); през това, че се гмурка с лекота в суровостта на веризма; до това, че е законодател в немския репертоар начело с Щраус или пък най-висок стандарт в руския и славянския оперен канон.

Красимира Стоянова се връща за трето поредно лято във Варна и сериозно надгражда всяка своя поява: от красива гала с прочути сопранови арии през 2021; през станало вече иконично концертно изпълнение на “Отело” (по същото това време миналата година, когато Милен Божков отново й партнираше - апропо, много ми хареса моментът, в който Скарпия снощи каза, че за да разпали ревност, Яго имаше кърпичка, а той сега - ветрило и така събуди у мен препратка и мил спомен именно към “Отело” от 2022); до класически постановки като “Аида” (в сценичната версия на Франко Дзефирели) миналия месец в Летния театър и “Тоска”, за която иде реч тук и сега. Очевидно има нещо специално, което примата вижда във Варна - може би топлотата и хуманността на ръководството, може би професионализмът на творческите колективи, може би въодушевлението на местната публика… Всъщност тя самата отговаря на този въпрос най-добре: “Идвам вече толкова години във Варна, Варненската опера стана като моята българска оперна къща и това ме прави щастлива. Даниела Димова е директор с размах, тя има визията, стратегията и таланта да управлява своя театър на европейско ниво.” Аз мога да се подпиша под това! 

Слушал съм “Тоска” почти във всички оперни театри в България (София, Пловдив, Варна, Стара Загора), слушал съм я и на много места в чужбина (Ла Скала, Арена ди Верона, Неапол) и още, и още - затова се замислих: кое кара хората, мен включително, да изпълват залите, салоните, откритите пространства за творба, която е вече толкова позната - творена, сътворявана и претворявана многократно… За да привлече вниманието ти отново и още повече - за да създаде еуфория - трябва да е заради нещо извънредно, необичайно, различно, стойностно. Снощи категорично това бе прочитът на Красимира Стоянова върху фигурата на Флория Тоска - нова, а вече коронна роля за нея, изчакала своето съзряване и разгръщане на пълния си потенциал. Ден след празника на Света Богородица в България, пеейки в операта за Мадоната - и то на рождения ден и на певицата Мадона  (както и на своя собствен), Красимира Стоянова изгради образ, който е, струва ми се, максимално верен на оригинала: достолепна, силно религиозна, праведна - начинът, по който обича своя Марио, е сакрален; начинът, по който е отдадена на изкуството си (и по който изпя Vissi d’Arte - дори когато двама души се сбиха в публиката… без коментар) е сакрален; начинът, по който дори уби Скарпия и сложи свещници около трупа му, е сакрален… и се усещаше като религиозен ритуал, а не като престъпление. Изобщо - това е една Тоска, която е не толкова примадона, колкото почти светица от плът и кръв (затова е толкова силен сблъсъкът между нейната почтеност и деградацията на Скарпия; между нейната вяра и неговата корумпираност; между нейните идеали и пороците на времето). 

Слагам този силен акцент върху религиозността и достолепието, защото те за мен бяха градивните елементи в тази Тоска, която построи Красимира Стоянова и която бе функционално различна например от тази Тоска, която изгради Соня Йончева и която гледах на живо в Арена ди Верона няма и седмица по-рано) - нейната героиня е млада, страстна, стихийна, модерна, еманципирана жена! Нека подчертая, че и двата подхода са легитимни и абсолютно валидни - просто са различни и тъкмо в това е красотата на разнообразието в оперното изкуство! Колко чудесно е само - говорихме си със съмишленици в паузите снощи - че в момента имаме две световни прими от България, които покоряват глобални сцени със стоите Тоски; те са от различни генерации и с различен естетически заряд, но верни на музиката и посланията, успяващи да покорят публиката с образ, който е показван толкова много пъти, че ако не се направи от собственото ДНК на всяка от тях, би рискувал да не е така всепомитащ с емоционалната си детонация! 

И нещо много важно за мен - и ярко показателно - на снощния спектакъл срещнах много музикални журналисти, музикални критици, музикални творци, музикални почитатели в публиката, а събирането на всички тези хора на едно място е изключителна рядкост, случва се само за много големи или много специални събития, а снощното притежаваше и двете измерения. На първо място, защото Красимира Стоянова е от артистите, които със самата си поява на сцената приковават вниманието, вдигат летвата, стимулират колегите си да се стремят да са по-добри, а публиката да е по-взискателка и одухотворена. В България имаме и други силни съвременни (за Райна Кабаиванска и Гена Димитрова няма да отварям дума - те са в пистата на Калас) примери за бележити Тоски - аз лично съм гледал и помня с афинитет Таня Иванова в Пловдив с великолепен Хосе Кура, Цветелина Василева при гостуването на Желко Лучич в Стара Загора, Габриела Георгиева (преди две години я гледах точно в снощната продукция на Варненската опера - когато Пламен Димитров отново бе злодеят Скарпия, а Иван Момиров бе незабравим Каварадоси: или в София, когато Александрина Пендачанска пя с несравнимия и непрежалим Камен Чанев или пък ни гостуваше чудесната Мария Гулегина. В чужбина любима ми остава визионерската продукция на Миланската Скала, а най-емоционална - артистичната среща с Йонас Кауфман като Каварадоси в Театро Сан Карло и разбира се - номер едно в моята лична класация, класацията на сърцето, е Соня Йончева (пълен запис от нейната “Тоска” в 100-тното издание на оперния фестивал във Верона можете да гледате тук . Постановката на Уго де Ана е много красива и легендарна сама по себе си, но миналата седмица на Арена ди Верона Соня я изнесе почти изцяло сама на плещите си - с което показа геройство да се справя във всяка ситуация (понякога въпреки, а не благодарение на сценичните си партньори или на диригента). 

Казвам всичко това не за да сравнявам певците, камо ли да ги противопоставям, а защото е важно да се знае, че опера като Варна - която със сигурност не разполага с най-богатите бюджети на света, изпъква с друго - човешката топлота и отдаденост, както и подборът на солистите и на всички други, замесени в творческия процес, така че да се получи магията и то на високо ниво. Давам ви няколко примера: диригентът Франческо Иван Чампа като че ли бе някак апатичен във Верона и ръководеше оркестърът по-бавно, което на моменти се усещаше като асинхрон с пеенето на солистите, докато под палката на маестро Павел Балев снощи оркестърът на Варна бе в една от най-върховите си форми, в които съм го чувал (изобщо - да имаш Павел Балев за постоянен гост-диригент е постижение от европейски мащаб, защото той самият е едно от явленията на световната сцена за класическа музика на 21 век) - за новите стандарти, които въвежда Пучини с “Тоска” и как маестрото изгражда партията във Варна, прочетете в материала на Вили Тончева: друг пример - Роман Бурденко като Скарпия (вероятно най-големия злодей в оперния свят) във Верона бе някак любезен, деликатен дори, докато Пламен Димитров снощи във Варна бе олицетворението на така често срещания и в живота ни днес оксиморон на хищника под благородническа фасада (вокално, актьорски - с вербалната и невербалната си комуникация - той бе въплъщение на това, което “обичаме да мразим”… за комплексността на своя персонаж той разказва пред Вили Тончева тук, а мои записи с него можете да чуете по-долу); сходно мога да се изкажа и за Каварадоси (един от най-обичаните тенорови образи) - Виторио Григоло, който е голям любимец на публиката, не бе в безупречна кондиция във Верона, може би разчиташе твърде много на зоната си на комфорт, докато Милен Божков във Варна бе много отдаден, техничен и емоционален едновременно, респектиран към учителката си Красимира Стоянова и обожаващ своята Флория Тоска (пред Вили Тончева той казва, че арията на Каварадоси е любимата му (моя също) - можете да я чуете в записа ми по-долу) - родом от Варна, той вече има натрупана солидна европейска кариера и публиката у нас го познава като Радамес, Измаел, Отело, Каварадоси; искам задължително да спомена и Евгений Станимиров като Анджелоти - това е първият образ, който виждаме в операта и основен носител на идеологичния заряд, който се превръща в разлом за протагонистите и ако той е слаб, безличен, неправдоподобен (както често се случва по света и у нас), това създава още от самото начало едно леко горчиво предвкусване (докато снощи образът му бе силен, стоически, вокално красив, актьорски издържан и достоверен). Впечатление с малката си, но забележима роля, направи и един от най-редовните солисти на Варненската опера - Гео Чобанов като Клисаря. Браво и на силния Хор към операта в Морската ни столица - апропо, мисля, че освен “морска” можем да започнем да наричаме Варна и “културна” столица през лятото. 

Всичко това, описано по-горе, се случи в същия ден, в който си отиде Рената Ското (една велика Тоска) и в който застреляха Алексей Петров (един своеобразен Скарпия) - така че представлението за мен се усещаше като доказателство на онази древна мъдрост, че животът е кратък, но изкуството е вечно! След ден като вчерашния съм убеден повече от всякога, че за всеки един от нас индивидуално, но и за всички нас колективно, е важно да виждаме, че справедливостта възтържествува, макар и да е обгърната в трагизъм. Тоска ни учи, че смисълът на живота е в изкуството и любовта и че вярата й в това житейско кредо е тъждествено равна по сила с религиозността й - това всъщност е самата нейна лична религия: пълната отдаденост на сцената и на любимия, напук на всичко и всеки, който се опитва да я отклони от това сливане в съвършена хармония! Идеализмът на Марио импонира чудесно на спиритуалността на Флория - неговата ария наистина е най-красивата за тенор изобщо, най-съдбовната. На техния фон като контрапункт се доказва неподлежащата на морална промяна природа на Скарпия, а само подлежащата му на физическо изкореняване жестокост. 

Тази постановка на покойния Кузман Попов (едно от най-емблематичните имена в оперната режисура у нас), продължена уважително и с такт от неговата своеобразна наследница в режисьорското поприще на Варна, Сребрина Соколова, е по-скоро семпла в класизицма си, но точно това позволява на истинския двигател на “Тоска” да бъдат форсиран: драматизмът в музиката и в сюжета, който не се нуждае от излишни спецефекти от визуално, сценографско или друго естество. Гласовете, музицирането, актьорското майсторство - това е завръщане към чистите първооснови, към триединството на хубавата и уплътнена със смисъл опера! В последното видео можете да чуете и поздравленията на финала на спектакъла - към целия колектив и специално за личния празник на Красимира Стоянова.

Благодаря за снощната наслада - бе пълна, споделена, безкомпромисна и истинска. До края на месеца ми предстоят още две величествени изживявания, за които ще се връщам във Варна - “Турандот” на 23 август с други двама големи мои любимци (Габриела Георгиева и Иван Момиров) и оперната гала със Соня Йончева на 31 август, с което ще се изкачи и финалният, най-висок връх на Държавна опера Варна в рамките на Международен музикален фестивал “Варненско лято”! Тогава ще й партнират двама от снощните солисти - Милен Божков и Пламен Димитров, наред с други изпъпнители. Диригент ще бъде маестро Кръстин Настев, а режисьор - Сребрина Соколова. До тогава. 

 

TOP