ЗАВРЪЩАНЕ НА ГОЛЕМИЯ ШЛЕМ ВЪВ ВАРНА С „ТУРАНДОТ“, ПОСЛЕДНИЯ ОПЕРЕН СПЕКТАКЪЛ ЗА ЛЕТНИЯ СЕЗОН

 

Превъплъщението на Гена Димитрова като Турандот се помни с умиление от музикантите и публиката на Летния театър във Варна, така е и в София, така е и в Арена ди Верона, от която се върнах наскоро, ), за МЕТ и Ла Скала дори няма да отварям дума, защото постановката на Дзефирели с нея там има сакрален статут - - и затова имам вътрешна съпротива, че в новия сезон на легендарната Миланска опера Анна Нетребко ще има цели 8 изпълнения на “Турандот” (мисля, че за ценителите това ще е гротескно). Но да се върна на Габриела - удивителното е, че колкото е топлосърдечна като човек в живота, толкова е коравосърдечна като принцеса Турандот в култовата опера на Пучини. Този ефект се постига, защото освен безспорното гласово богатство, тя притежава много изявена артистичност, а това именно е магнитът, който привлича трайно към нейните образи. Точно такава артистичност носи в ДНК-то си и Иван Момиров (притежаваше я и покойният Камен Чанев, когото съм имал честта да гледам като партньор на велики съвременни принцеси Турандот - и Габриела, но и Мария Гулегина на софийска сцена. В едно свое интервю Иван Момиров казва: “Проблемът на тази опера е, че всички почитатели на оперното изкуство я познават, т.е. няма къде да се скриеш, трябва да играеш и да пееш честно!” Аз бих добавил, че начинът, по който той играе и пее, е не просто честен, а себеотвержен. Във видеата ми по-долу можете да обърнете внимание на езика на тялото му - той не просто се раздава, а е обладан от образа, поднася ни се “на тепсия”, тоест разголва се напълно - вокално, актьорски (да имаш такава гласова постановка и такова сценично поведение е много рядко срещана комбинация в днешно време… понякога дори едното да притежаваш е цяло чудо, а двете накуп е почти невъзможно) - показва ни се едновременно в своята човешка уязвимост и в своята професионална педантичност. Това, че е перфекционист, е със сигурност благословия (за нас) и навярно проклятие (за него), ако критерият е съвършенството. Той е много близо до него! И щом като Турандот е идеалът, Калаф определено е идеалистът! Ако тя е недосегаема, той е несломим! И както му каза след спектакъла друг негов колега - младият тенор Борис Луков, който набира голяма скорост със 7 дебюта този сезон - “До”-тата на Иван в образа на Калаф са като сервисите на Джокович! (много ми хареса това сравнение - неслучайно започнах коментара си с тенис-метафората за Големия шлем).

“Прекрасен спектакъл! Мощни солисти, чуден диригент, прелестен ансамбъл!” - бяха само част от коментарите, които можеха да се чуят или прочетат от възторжената публика след края на последния за летния сезон оперен спектакъл в Летния театър на Варна! “Турандот” е много странно “животно”, сравнена с другите велики образци на операта: например, има щастлив край, а не типичната смърт на един или на всички главни герои (дали всъщност желанието ни да вярваме в хепиенда, в това, че любовта в крайна сметка побеждава - не е идеалът за щастие, към който всички ние съзнателно или подсъзнателно се стремим...). Тази притча за невъзможната любов се трансформира в разказ за любовта като единствено възможно решение на загадката какъв е смисълът на човешкото съществуване? В навечерието на 100-годишнината от смъртта на Пучини, която светът ще отбележи през 2024 г., неговата последна опера (чиято премиера е през 1926, две години след кончината на композитора) все повече ми звучи като опера на бъдещето, а не от миналото. Дали човечеството - насред всички (често самопричинени) кризи, през които преминава, няма да осъзнае най-сетне, че отговорите от загадките на Турандот (“Надежда”, “Кръв”, “Любов” - името, с което тя назовава Калаф на финала на творбата и по този начин сваля непорочния си ореол, като му се отдава) са точно тези кодове, през които да светоусещаме съвремието ни? Нейната древна предшественичка е била насилвана многократно и това е направило Турандот протективна, отмъстителна, резервирана, еманципирана до жестокост (като компенсаторен механизъм за отсъствието на справедливост - така, както Чо-Чо Сан от “Мадам Бътерфлай” е покорена от чужденеца, така сякаш Турандот е решена това никога да не позволи да се случи с нея — двете азиатски Пучиниеви героини са като че ли в задочен диалог), но в крайна сметка истинската любов е тази, която я осмисля като жена и като владетел, не омразата; реципрочно - Калаф е авантюристичен, мистичен, интелигентен, напорист, защото знае, че притежава най-силното оръжие – обичта. И нищо не е в състояние да го откаже от това да демострира на целия свят нейната мощ. Те двамата са в прекрасна симбиоза и за да се случи магията, наистина на всяка една продукция на “Турандот” ѝ трябва и водещ сопран, и водещ тенор, които да са в топ форма, иначе нещата почват да куцат…

И понеже споменах, че за мен “Турандот” е опера на бъдещето, не на миналото (в смисъл, че хората трябва да еволюират още малко на масово ниво, за да достигнат до прозренията на героите от операта на Пучини, че си силен, когато обичаш, а не когато мразиш; че си най-добрата своя версия, когато си изпълнен с любов, а не с отмъстителна власт; че дълбоките човешки ценности са добротата и отдадеността един на друг, а не сплашването и репресията) - та, има една постановка на Театро Лисеу в Барселона от 2019, ), която разполага “Турандот” в една своеобразна космическа дистопия - няма да е по вкуса на всеки, но на мен този футуризъм ми импонира, заради начина, по който аз самият мисля за художествената тъкан на тази творба. (“Турандот” за операта е това, което е “Барбарела” за киното - поне за мен). Нека добавя и малко съвременен социален контекст: операта, в чието първо действие се пее за въздействието на изгряващата Луна, се постави в същия ден, в който най-многолюдната нация на планетата Земя стъпи за пръв път на Луната. Операта, в която падат доста глави (преди любовта да възтържествува), се случи в деня, в който почитахме паметта на жертвите на сталинизма и нацизма. Операта, която ни доказва, че хуманността неизбежно надделява над тиранията, се възроди в деня на смъртта на Пригожин и в навечерието на деня на независимостта на Украйна. Тези съвпадения най-вероятно са чиста случайност, но аз предпочитам да ги разчитам като знаци на съдбата. Културата е мост, фантазия, сближаване, проекция, мечта, дръзновение, вълнение. Изкуството е единственото непреходно нещо, най-големият коректив за язвите на цайтгайста (интелектуалния, културния, етическия и политическия климат на епохата ни). В този смисъл, мултикултурализмът на “Турандот” е удивителен… и пленителен! Представете си само какво е било усещането, когато тази опера вижда бял свят в края на първата четвърт на миналия век - време на надежди след Първата световна война, на хедонизъм в Европа, на отвореност към света… А днес - днес светът се опитва да се преструктурира - глобалният Юг (форматът BRICS - Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка, към които заявиха готовност да се присъединят Иран, Саудитска Арабия и Египет) се изправя като контрапункт на европейския Север и американския Запад. Изтокът набира скорост (казвам го в контекста на това, че на нас, европейците, може да ни се наложи да гледаме на източните народи не просто като герои от опери, пиеси, легенди, а като на все по-сериозен фактор на - надявам се - културно сближаване, а не раздалечаване). Иска ми се да вярвям, че трансформационната сила на човешкия дух в “Турандот” може да е символ за една такава тенденция.

Искам тук да изтъкна други двама много значими образи в снощното преживяване, защото се вписват органически в описания контекст: Йоана Железчева като Лиу (най-хуманния за мен персонаж в тази опера - чиста душа, нежна любов, саможертвеност в името на почтеността и предаността към своя недостижим Принц - сопраното изгради един много прочувствен артистичен силует на героинята си и първите бурни аплаузи в спектакъла заслужено бяха за нея; пеенето й се откроява с лекота и красота; внушенията й като тихо страдащата за несбъдналата ѝ се любов с Калаф робиня Лиу, изправена пред съдбовен натиск да издаде самоличността му и така да изложи живота му на риск, бяха майсторски,  деликатно, но и много убедително изградени - очевидно това е роля, в която тя плава в свои води); Евгений Станимиров като Тимур (детронирания цар на татарите в изгнание и баща на принц Калаф) бе чудесен (доставя ми много голямо удоволствие да го гледам и слушам, защото той е един от малкото български артисти с активна и достойна гражданска позиция и винаги си проектирам част от ценностите, които отстоява, в стоическите или борбени образи, които изгражда. Разбира се - високата осанка, хубавият тембър, искрената актьорска игра са силни позитиви към начина, по който изгражда персонажите си).  Говорихме със специалисти след спектакъла, че и останалите образи - макар и по-малки (на Алтум – китайския император; на придворните Панг (маршал), Понг (готвач), Пинг (канцлер) и Мандарин (последните два образа изпълнени от един и същ артист - Пламен Димитров) - се открояваха с плътност и убедителност, защото в кожите им бяха подходящите изпълнители, които ги разбират добре психологически и съответно ги интерпретират запомнящо се вокално и актьорски. 

На последно място, но не и по значимост, искам да спомена и ключовата роля в този спектакъл на маестро Григор Паликаров - дирижирането му винаги изпъква със запазената марка на висока класа. Излъчва благородство, което подобава на такова отговорно заглавие и се усеща, че предвожда оркестъра с мисъл и такт едновременно и към музикантите, и към певците. С част от изпълнителите се познавах отдавна, някои от тях смея нескромно да нарека и приятели, но след спектакъла изпитах невероятна наслада, че се запознах на живо и с плеяда от творци, с които досега бях общувал само онлайн или сме се следили взаимно от известна дистанция. Във Варна всякаква такава дистанция много бързо се стопява, енергията на сцената и зад кулисите предразполага към взаимно отдаване на уважение, радост и наслада. За което водеща роля при създаването на такъв дух имат хора като директорката на ТМПЦ Варна Даниела Димова, ПР гуруто на операта и театъра Вили Тончева и още множество професионалисти (които са преди всичко хора, обичащи истински изкуството; знаейки, че то е деликатна материя, към която се подхожда фино и прецизност) и затова вибрираме на една честота! 

 Щастлив съм сред снощния спектакъл, пътувах от София специално за него, защото исках да съм съпричастен към почитането на паметта на Кузман Попов, но и защото главните роли бяха поверени на най-любимите ми гласове на българската оперна сцена (Габриела Георгиева сред сопраните и Иван Момиров сред тенорите). Бидейки в А-листата на златните гласове на своето поколение, те показаха брилянтно - чрез взаимодействието си на сцената (помежду си и с публиката), че Калаф е напълно успешен в мисията си (чрез красотата на гласа си и чрез постоянството на поведението си) да отвоюва най-голямата победа: сърцето на Ледената принцеса; а под тежестта (или лекотата…) на любовта тя на свой ред преминава пред очите ни през една от най-вълнуващите метаморфози в оперната галактика (от жена-воин, облечена в теологична мощ и недосегаемост, тя се превръща в човек от плът и кръв, преродена като че ли за пръв път като личност, а не като Божество - и отворена да обича, да бъде себе си по пътя на щастието и взаимността - дори това да значи да се примири с факта, че е смъртна, а не безсмъртна). Тя дава ценен урок на всички ни - мисля, че самият факт, че Летният театър отново бе пълен, по средата на седмица, в една доста влажна вечер, само показва нуждата на хората да преодолеят рутината на ежедневието и да се потопят в приказното време на Турандот; да преоткриваме заедно социалната роля на изкуството и след всяка изсвирена нота и всеки изпят тон да сме жадни за още. Изкуството на брега е необятно колкото и самото море! Голямата, финална изява в XIV издание на фестивала “Опера в Летния театър” ще е дългоочакваната оперна гала със Соня Йончева на 31 август. Маестро Кръстин Настев разказва какво да очакваме точно след седмица. Аз ще бъда там, а ти?

TOP