За операта като религия и изискването да се прави опера от все по-високо качество или Защо светът без опера няма да е същият

Създадена на Вторник, 01 Март 2011 11:20

Интервю на Виолета Тончева със световноизвестния български тенор Иван Момиров, който живее в Италия и за пръв път от 8 години отново се появи на  сцената в родния си град за Опера в Летния театър – Варна 2011

- Г-н Момиров, спектакълът на „Кармен” от Опера в Летния театър – Варна 2011 с Вас като Дон Хозе и Надя Кръстева като Кармен (8 август) запълни до последния стол партера и балкона на Летния театър, имаше и правостоящи. Получихте щедри аплодисменти, още повече че от осем години не бяхте пели в родния си град. Защо?

- Причината не бива да търсите в мен, а в предишното ръководство на операта. Но не искам да говоря за това. Искам да благодаря на моите съграждани и да им кажа, че и аз ги обичам. Познавам историята на Варненския оперен театър в детайли, израсъл съм в него и това определи бъдещето ми на оперен артист. Най-напред пеех в Детската опера на Герги Занев, за чийто конкурси се явяваха много варненски деца, защото през 1980-те години да си част от екипа на тази опера беше изключителен престиж. Играехме в Дома на транспортните работници, за чиято сцена се правеха специални постановки.

Там представяхме „Бастиен и Бастиена” от Моцарт, „Малкият коминочистач” от Бритън и редица други творби, които са част от образователните програми на всички големи оперни театри по света. Няма по-добър начин за възпитаване на младежката аудитория от приобщаването й към изкуството още в ранна възраст. От редиците на Детската опера във Варна израснаха оперни артисти като Юри Николов, Андриана Йорданова, Цвета Христофору, Малина Хубчева, за да изброя само някои от моето поколение. По същия начин от „Златното ключе” на Катя Папазова поеха по своите творчески пътища и много драматични актьори като Мариус Куркински.

Дълбоко се трогнах, когато сега, още на първата репетиция за „Кармен” при мен дойдоха оркестранти от Варненската филхармония, за да ми кажат, че си спомнят участието ми  в спектакъла на Детската опера „Благодаря ти, Шарл” от Жул Леви, диригент Нелко Коларов. Гостувахме и на софийска сцена. А „Едно почти пингвинско приключение” от Георги Занев, режисьор Рада Абрашева представихме с голям успех тук на български език, в Германия и Австрия на немски език. За произношението с нас работеха преподаватели от Немската езикова гимназия. В онези златни времена за Детската опера във Варна се грижеха най-добрите професионалисти.

- Кои учители и какви уроци формират творческото Ви развитие?

- Най-вече Атанас Атанасов, моят Маестро, който изигра фундаментална роля за изграждането ми като артист. „Когато пееш Алфред, трябва да си Алфред, а не Иван Момиров, който пее Алфред”, обичаше да повтаря той.
Помня и друг негов урок: „Зад всеки тон стои една приказка. Всеки тон крие своята философия. Композиторът пише нотите, но певецът ги довършва”. Да работя с Атанас Атанасов, пианиста на Борис Христов и Гена Димитрова, за мен беше привилегия. Почина преди три години. Светла му памет!

Знаете ли - светът вероятно може да живее без опера, но светът без опера със сигурност няма да е същият. Защото нищо не извисява така силно, както катарзисът, който и артистът, и зрителят преживяват по време на спектакъл. За мен няма нищо по-прекрасно в изкуството от овладения оперен глас.
Там, където се случва изкуството, ти ставаш част от онзи дух, който те освобождава от материалното. Страхувам се, че днес в България има много политици, които са ашладисани – да, точно така! – ашладисани на ключови места в политиката и не разбират истинската мисия на културата. Именно за това се радвам, че не друг, а певица като Даниела Димова, израсла като творец във Варненската опера, застана начело на Театрално-музикалния продуцентски център.
Тя е мениджър с визия за бъдещето и отношение към миналото и сигурно варненци оценяват факта, че с Опера в Летния театър тя възстанови традицията на редовните летни спектакли на открито. Грехота е да имаш такъв прекрасен Летен театър и да не покажеш в него най-доброто или пък нещо различно, нещо специално.

- От много години съществува идеята за покриване на Летния театър във Варна, проведе се архитектурен конкурс, но като че ли обществеността все още е раздвоена доколко това въобще е необходимо? Любопитна е Вашата позиция?

- Едни от най-известните и престижни фестивали в света се провеждат на открити сцени - Арена ди Верона и Мачерата в Италия, Оранж във Франция, Брегенц в Австрия. Голямо предимство за Варна е, че притежава подобна лятна сцена. Разбира се акустиката на Летния театър не е великолепна, но с добра озвучителна техника се постигат много неща.
А и да не забравяме, че в нашия Летен театър са пели - без озвучаване! - световнопризнатите наши певци Николай Гяуров, Гена Димитрова, Никола Гюзелев и още толкова други. Пеенето на открито винаги носи риск както заради липсата на достатъчно реверберация, така и заради зависимостта от метеорологичните условия. Но не се ли състои тъкмо в това красотата на операта под открито небе?
Дали с козирка или по някакъв друг начин ще бъде защитен Летният театър, ще решат специалистите, но заедно с осигуряването на една по-добра акустична ниша, те на всяка цена трябва да съхранят неговата уникална природна среда. Сещам се тук за моята първа артистична агентка Джанна Гали, която е пяла на лятната сцена във Варна и не беше забравила нейното очарование.

- Сценографията и въобще визията придобиват все по-голямо значение в съвременната оперна естетика. В традиционен или съвременен сценографски прочит се чувства по-добре Иван Момиров?

- Днес повсеместно се търси модерен прочит на класическите оперни творби, слага се акцент върху зрелището, красивия спектакъл, богатите костюми. Особено валидно е за лятната сцена, която предполага повече монументалност.

Получават се ефектни спектакли, но в стремежа към оригиналност понякога се стига до крайности. Сценографските решения би трябвало да следват вътрешната логика на произведението, а не да се увличат в повърхностни външни прилики, както например в една постановка на „Набуко” виждаме евреите в концентрационен лагер.

- Добрите оперни постановки винаги са били скъпи, стават все по-скъпи, дори непосилно скъпи. Застрашава ли тенденцията света на операта въобще?

- Някои оперни театри може би да. Затова за оперните продукции се привличат много меценати. Бъдещето на операта е в копродукциите. Диктуват го кризисните времена и изискването да се прави опера от все по-високо качество. Оперният театър, който уважава себе си, не бива да прави какви да е спектакли, само защото не разполага с достатъчно финансови средства.
Необходима е гъвкава мениджърска стратегия, която да обедини потенциала на няколко оперни театри по такъв начин, че да се получи желания творчески и финансов ефект. Тук пак се връщам към Даниела Димова и искам да я поздравя за двата съвместни проекта на Опера в Летния театър - копродукцията на „Бал с маски” със Софийската опера и балет и българо-холандската копродукция на „Кармина Бурана”. Това е правилният път. С копродукцията „Трубадур” на режисьора Пиер Луиджи Пици съм пял във Флоренция, Монте Карло, Лисабон и къде ли още не. В днешния глобален свят е толкова естествено операта да пътува, да представя на различни места и в различни страни един и същ спектакъл, особено когато той е богат и пищен, създаден с най-добрите режисьори, сценографи, хореографи и солисти. Имам приятели, които ме следват навсякъде, където пея и след всеки спектакъл ми казват мнението си, одобряват или критикуват.

- Колко важно е отношението на публиката за Вас?

- Не бива да искаме от публиката постоянно да ни харесва, защото ние не сме съвършени, случва се да изпаднем в депресия, да не покажем максимума, на който сме способни. Публиката винаги усеща тези неща, от нея нищо не можеш да скриеш. В Италия публиката изразява недоволството си с освиркване и викове. Отнася се не само за солистите, но и за сценографията и костюмите. Най-жестоката и високообразована публика е в Парма, града на Верди. Там Верди е религия.
Членовете на Вердиевия клуб носят дори имената на Вердиевите опери - „Силата на съдбата” да речем - и горко му на артиста, който не удовлетвори очакванията им.
Поради тази крайно специфична атмосфера, доста именити артисти, сред тях и Павароти, не са пели или не искат да пеят в Парма. „Не ти ли се смразява кръвта, само като си помислиш за Парма?”, ме разубеждаваха мои приятели, когато научиха за поканата да пея в „Бал с маски” и „Норма” в Парма през 2001 г. Аз приех предизвикателството и впоследствие то се оказа важен етап в моята творческа биография. Алберто Арбазино, един от големите италиански музикални критици, написа тогава за вестник „Република”: „Може да се кажат много неща за Рикардо на Иван Момиров, но най-важното е, че Господ го е надарил с прекрасен глас. Той има по-италиански глас от нас, италианците. Слушах го и на петте спектакъла на „Бал с маски”, а когато неговият Рикардо умираше на сцената, едва сдържах сълзите си. Този млад тенор, само на 26 години, един впечатляващ Рикардо, един бъдещ Радамес и Манрико, притежава глас с античен отпечатък, съчетание между Франко Корели и Карло Бергонци”.

- Рикардо ли смятат за най-добрият образ, който сте пресъздали на сцената?

- Не бих искал да ги класифицирам, защото всеки образ има своето значение за развитието на гласа и кариерата на артиста. Казват, че правя един много добър Вертер и този имидж дължа на режисьора Марко Карнити. След премиерата на едноименната опера от Масне той ми каза: „Преди си задавах въпроса как трябва да изглежда моят Вертер, но сега вече знам – ти си моят Вертер”.
Неговата похвала много ме задължаваше. Докато обикаляхме Европа с тази постановка, непрекъснато усъвършенствах образа на Вертер и Марко ми предоставяше свободата да го правя. Харесвам, когато режисьорът не се опитва да вкарва артиста в някакъв свой калъп, а поощрява драматичните му заложби. Днес оперният певец задължително трябва да бъде и драматичен артист. В САЩ и Нова Зеландия се сключват договори само с оперни певци, които умеят да се изразяват и със средствата на драматичния театър, а възрастта им съвпада с възрастта на героя, който представят. Конкуренцията е голяма, изискванията са строги, но безспорно помагат за издигането на твореца на по-високо ниво. Когато си вторачен само в гласа си и в нотите, всяко движение те извежда от тази едностранчивост, т.е. когато се стараеш да наситиш ролята с драматично съдържание и при условие, че си вокално добре подготвен, пеенето не представлява проблем, то се случва естествено

- Но певците обикновено се оплакват от оперните режисьори, които подценяват пеенето, за да изтъкнат режисьорските си виждания? 

- Не непременно. Имал съм щастието да работя с трима от най-големите съвременни режисьори - Ермано Олми, Вернер Херцог и Андрей Кончаловски. С Ермано Олми направих „Йерусалим” – френската версия на „Ломбардци” от Верди, чийто запис на DVD се продава в музикалните магазини по света. Данило Донати, сценографът на Роберто Бенини имаше невероятни решения в тази постановка, струваща милиони.

С Вернер Херцог работих за постановката на „Жана д`Арк” от Верди, но срещата ми с Андрей Кончаловски бе разтърсващо преживяване, което ме върна към славянската чувствителност и руските ми корени. Тук трябва да поясня, че прадядо ми Яков Прудкин е онзи известен руски емигрант със запазено място в историята на Варна, който построява едни от най-забележителните сгради в града, като кино „Роял”, Северните морски бани, училище „Димчо Дебелянов”, Учителската почивна станция в Морската градина,Санаториума за деца, болни от костна туберкулоза в курорта „Свети Константин”, безплатните трапезарии за бедни...  Ето защо мисля за срещата си с великия режисьор като за нещо съдбовно. Всъщност аз бях ангажиран за ролята на Рикардо в парижката постановка на „Бал с маски” от Верди на режисьора Пиеро Фаджони. Но режисьорът сметна, че с моите тогавашни 26 години не съм бил подходящ за ролята на зрял мъж като Рикардо, а по-скоро ми прилягал Дон Карлос. После смениха Фаджони с Андрей Кончаловски и така получих житейския шанс не само да пресъздам под негова режисура образа на Рикардо, но и да го изпея в Парма, Париж, Амстердам, в Марийнски театър в Санкт Петербург, под диригентството на Валерий Гергиев и в Ковънт Гардън. След Димитър Узунов и Николай Николов, аз съм третият български тенор, пял в Ковънт Гардън.

- С какво Ви респектира Андрей Кончаловски?

- С мисленето, стилистиката, поведението. На първата репетиция за „Бал с маски” той закъсня с 2 часа и всички току поглеждахме дали вече не е седнал на режисьорския си стол, на който с големи букви беше изписано името му.
Той ни фиксираше със строгия си поглед, гледаше сякаш през нас или през филмова камера. Втренчваше се и в най-малките детайли, изпипваше ги до съвършенство, променяше непрекъснато. Някои намираха, че е капризен, а всъщност той беше взискателен. Много неща научих от него и винаги ще му бъда благодарен за придобития професионален опит. В края на постановката моят Рикардо, който вече е прострелян, трябваше да слезе от големия кораб, с който започва и завършва представлението.

За да придам по-голяма автентичност на ситуацията, реших да се олюлявам, докато слизам от кораба, а Андрей Сергеевич ме спря: „Ваня, помни, че вече не си жив. Господ идва да те прибере и ти трябва да се концентрираш именно в това, не можеш да се олюляваш.” Спомням си и един друг наш разговор за финалната сцена на спектакъла, в която една топка трябваше да се се изтъркули от суетнята на пищния бал и да спре на аванссцената. Подобно на живота, който неусетно се изтъркулва от нас... „Ако снимах филм”, сподели Кончаловски, „щях да го завърши с тази топка в едър план...”. Кончаловски е любимият ми режисьор. Често препрочитам автобиографичните му книги, които той ми подари с автограф.

- В коя роля още не сме видели Иван Момиров?

- Предстои ми да пея в Модена Ромео в „Ромео и Жулиета” от Гуно. Запознах се тези дни във Варна с един интересен певец и пианист Георгиос Филаделфефс, който вече е пял Ромео и с когото обменихме идеи по темата. Ромео и Жулиета за мен не са две влюбени налудничави хлапета, а по своему зрели млади хора, които отстояват и изстрадват докрай своята истина за живота и любовта. Като темперамент аз съм по-близък до Меркуцио, отколкото до Ромео, но приех предложението, защото си казах, че ако преди време бях изпял Ромео, нямаше да притежавам сегашната зрялост. Да изпея Ромео на 36 – каква прекрасна и... последна възможност!
Трябва да призная, че когато излизам на сцена, все още се вълнувам, сякаш ми е за пръв път. Оперната професия дава, но и взема много. Пял съм по целия свят, но много често ми се случва, концентриран в репетиционния ритъм, да не успея да опозная града или поне някоя негова забележителност. Въпреки това, ако се върна назад, отново щях да избера оперното пеене – то продължава да ме омагьосва. Операта в нашата фамилия открай време стои на висок пиедестал. Всичко тръгва от другия ми прадядо Максим Максимов, който е един от основателите на най-стария български музикален фестивал „Варненско лято”.
Синът му, д-р Иван Максимов, пък е лекувал варненските оперни певци, за които къщата ни винаги е била отворена – у нас са гостували Христина Морфова, Панчо Владигеров и т.н. Въобще музикалната традиция във Варна е много силна и аз вярвам, че именно ММФ „Варненско лято”, заедно с него и по-нови традиции като Опера в Летния театър, ще изиграят съществена роля при кандидатурата на Варна за културна столица на Европа през 2019 г. Варна заслужава тази награда и аз ще се радвам, ако мога да допринеса с моето изкуство.

- Кога ще пеете отново в България?

- Съвсем скоро. През есента се очаква да излезе книгата на Марин Бончев за световните български тенори, в която той включва Тодор Мазаров, Димитър Узунов, Никола Николов, Бойко Цветанов, Емил Иванов, Калуди Калудов, Камен Чанев и мен. Ще дойда за премиерата на книгата, както и за концерта по този повод в София. А може би и във Варна... 

-  До скоро тогава. Благодаря за интервюто.   

Списание „Знаци”, брой 3, 2011 г.