Искате ли да получавате новини от нас - за премиери, промоции и др.?

Интервюта

„ЛЕТЯЩИЯТ ХОЛАНДЕЦ“ – МИСТИЧНО, БУРЕНОСНО И МНОГО КРАСИВО

Маестро СВЕТОСЛАВ БОРИСОВ, номиниран за „Диригент на годината“ в Германия, пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за работата си над „Летящият холандец“ от Рихард Вагнер в Държавна опера Варна; хармонията и техническите трудности в естетиката на Вагнер; „викащите“ вагнерови певци; вердиевият аристократизъм в „Летящият холандец“; рецепцията за Вагнер в Германия и България; партньорството с Вера Немирова; принципът на адаптивността; Варна в личния свят на диригента.

- Държавна опера Варна посреща маестро Светослав Борисов - преди време неин главен диригент, сега първи диригент и заместник Генерален музикален директор на Оперния театър в Магдебург, за постановката на „Летящият холандец“ от Рихард Вагнер.

- „Летящият холандец“ „долетя“ във Варна от Магдебург, където преди 7 години поставихме това заглавие с Вера Немирова. Съдействахме за създаването на партньорски взаимоотношения между оперните театри на Магдебург и Варна, в резултат на което сега разполагаме с декорите и костюмите на постановката от Магдебург, адаптирани, разбира се, към конкретните дадености.

- От „дантеленото изящество“, както обичахте да казвате за „Дон Паскуале“ на Доницети - предишната опера, която поставихте във Варна, навлизате с Вагнер в съвсем друга стилистика.

- "Летящият холандец“ е мистично, буреносно и много красиво произведение, изпълнено с драматични конфликти. Да, няма я тази дантеленост и лекота като при Доницети, но има други предизвикателства с различна трудност. Вагнер е сложен, най-напред защото не е добре познат и второ, защото хармонията при него е съвсем различна от обичайния репертоар на Варненската опера. Вагнер предполага технически трудности, той не пише лесно за оркестъра, нито за певците и стига до границите на виртуозното. Оркестърът трябва да изпълнява сложни пасажи, дамският хор във второ действие пее в скороговорка, в трето действие двата мъжки хора пресъздадат драматичния конфликт между норвежците и холандците, в унисон с природните стихии - един много силен момент с ефектна оркестрация и красива музика. Партитурата е сложна, но определено мога да кажа, че екипът се справя добре.

„КАЛАС И ОНАСИС“ – ЛЮБОВТА ОСТАВА

Сопраното МАРИЯ ПАВЛОВА, солистка на Държавна опера Варна, и тенорът МОМЧИЛ КАРАИВАНОВ, солист на Държавна опера Пловдив, пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за превъплъщенията си в образите на Мария Калас и Аристотел Онасис в операта-мюзикъл „Калас и Онасис“ от Христос Папагеоргиу, поставена от Държавна опера Варна за 100-годишнината от рождението на Мария Калас. След бравурната световна премиера през лятото, на 4 декември 2023 година - два дни след рождения ден на оперната дива, на варненска сцена отново ще оживее нейната любов с корабния магнат Аристотел Онасис.

- Преди дебюта, как се чувствате в новото творческо амплоа?

- Мария Павлова: Изпитвам огромно уважение и респект към Мария Калас и съм много благодарна за възможността да пресъздам нейния образ. Проучих в детайли живота ѝ, научих и много нови неща за нея от двете последни книги, които прочетох. Сюжетът на романа „Мария Калас“ от Мишел Марли, посветен на любовната ѝ връзка с Онасис, почти се припокрива със сюжета на операта-мюзикъл. Много интересна е и книгата на българката Надя Станчева, която е била пресаташе и близка приятелка на Мария Калас по време на снимките за филма „Медея“ на Пазолини, в който певицата изпълнява главната роля.

 Сопраното Пламена Гиргинова идва във Варна, за да се превърне в Царицата на нощта във „Вълшебната флейта“ на 14 декември. Докато репетира, ни разказва за хобито си на диджей, тъщата на Моцарт и оперното пеене като екстремен спорт.

Царицата на нощта във „Вълшебната флейта“ е много любима на публиката, но и трудна партия за така нареченото колоратурно сопрано – бляскав и силен глас във високия регистър. Нужна ли е някаква по-специална подготовка на гласа за тази конкретна роля?

Подготовката за всяка една роля, разбира се, изисква нужната отдаденост, концентрация, базисни неща като достатъчно количество сън и добра почивка на гласните струни в дните преди представлението, но не прекалено – нужно е да се уцели точното разпределение между това гласът да звучи свеж, да не е преуморен, но да е отпочинал и в пълния си блясък. В същото време изпълнението на роли като тази може да бъде сравнено с даден вид екстремен спорт. Ако не „тренираш“ достатъчно често и не поддържаш форма, резултатите няма да са задоволителни.

Това е партия, която трябва да се репетира изключително внимателно и да не се „препява“, защото в противен случай може да бъде постигнат обратен ефект. Несъмнено помага, ако крайните височини в ариите на Царица на нощта, които са така впечатляващи за публиката, присъстват природно в гласа на певеца и той не прибягва до неестествени усилия, за да ги достига. Дадени пасажи от ариите съм репетирала десетки и стотици пъти октава долу (или транспонирани с няколко тона надолу) и смятам, че този вариант на самоподготовка е интелигентен и успешен. С две думи, опасно е да се репетират арии с подобна трудност и виртуозност, като се повтаря всичко много пъти с цял глас. Обичам също да отварям клавира и да произнасям немския текст само говорно, в ритмика. Психологическата настройка за персонажа се отразява после и в самото изпълнение на сцена – в присъствието ти, във въздействието върху публиката, в цвета на гласа.

Мюзикълът „ Дух“ – любовта е по-силна от смъртта

Сребрина Соколова, режисьор

В основата на драматургията на мюзикъла „Дух“ от Дейв Стюарт и Глен Балард, е заложена една вълнуваща и необикновена любовна история. Тя е  базирана на хитовия, едноименен фентъзи филм от 90-те години на 20 век. Днес в 21 век, проблематиката продължава да провокира интелекта и чувствителността на съвременния човек, в не по-малка степен. Провокира разум и чувства, религиозност и атеизъм, задава въпроси и търси отговори. Това е така, защото любовната история надхвърля нашето измерение. Тя надскача стандартните граници на нашите взаимоотношения и възприятия. Противопоставя прошка и отмъщение, сила и безпомощност, материя и духовност.

Какво е Любовта и какви са нейните граници? Какво място й е отредено в съвременния дигитален, материалистичен свят? Какво се случва след смъртта и тя краят ли е?

Често ли си задаваме тези въпроси днес? Увлечени в надпреварата за материално благополучие и обществен престиж, вкопчени във формулата на успеха „пари – стока - пари прим“, забравяме, че като Човеци имаме други цели и задачи в този живот. Забравяме, че Любовта, като една от най-висшите сили, трябва да е водеща в нашите постъпки и избори. Само чувства като състрадание, емпатия, приятелство, грижа, вяра, са способни да ни освободят от клопката на матрицата на ежедневието и да ни направят по-извисени и космополитни. Трудно казваме „Обичам те“, Приятелството е нищожно спрямо собствените амбиции, живеем с мисълта за Утре, а Днес пропускаме важни моменти… Ами ако няма Утре?

ТОВА, КОЕТО Е НАД НОТИТЕ

Маестро ГРИГОР ПАЛИКАРОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за 150-годишнината от създаването на Верди Реквием; структурата, посланието и драматургично изграждане на творбата от диригента; проблемите, ансамбловото звучене и постигането на внушения в репетиционния цикъл; дирижирането като свещенодействие и магията, която се случва над нотите

Верди Реквием – 26 април 2024, 19.00, Държавна опера Варна, XXIII Великденски музикален фестивал

- Маестро Паликаров, от цикъла  „Петите симфонии“ - и не само от него, познаваме пристрастието Ви към мащабните и отличаващи се със своя специфика произведения. Реквиемът на Джузепе Верди е точно такова произведение, затова предполагам, че неговите жанрови различия от каноническата заупокойна меса са поне един от мотивите, за да го представите във Великденския музикален фестивал...

- Присъствието на жанра Реквием в навечерието на Великденските празници вече стана своеобразна традиция в България. Затова и нашата идея беше да представим творбата непосредствено преди Великден, но поради съвпадението на празници и многото почивни дни, които биха нарушили репетиционния процес, се наложи да изместим концерта по-рано. В този контекст няма изненада, че именно Реквием от Джузепе Верди се появява в дните преди празника.

Интересна е историята покрай създаването на произведението. През 1868 г., след смъртта на Джоакино Росини, Верди предлага на група италиански композитори заедно да напишат в негова памет голяма траурна меса. Идеята се осъществява, но не получава желания отзвук и затова няколко години по-късно Верди сам композира своя крупен опус (вече по друг повод) и той се превръща в шедьовър, който е своеобразен крайъгълен камък за почти всеки диригент в някакъв етап от творческия му път. През тази година се навършват и точно 150 години от премиерата на творбата. Ние обикновено честваме годишнини от рождението или смъртта на композиторите, но смятам, че е хубаво да се отбележи подобаващо и кръглата 150-годишнина от първото прозвучаване на този знаков в световната музикална съкровищница Реквием. Това беше и още една сериозна причина да предложа да включим произведението в тазгодишния Великденски фестивал.

АННА ПАМПУЛОВА И НЕПОВТОРИМИЯТ ФИНЕС НА БАЛЕТА

ДОЦ. Д-Р АННА ПАМПУЛОВА, дългогодишна балерина на Софийска опера и балет, изявен хореограф и педагог пред ПЛАМЕНА АЛЕКСАНДРОВА по повод 30-годишната ѝ творческа дейност, която се отбелязва със специална Балетна гала на 29 април във Варненската опера. Спектакълът ще представи избрани хореографски откъси, както и премиерната постановка по сюитата на Петко Стайнов „Тракийски танци“

Много или малко са 30 години, когато балетът е твоят живот? Как започна всичко и как се насочихте точно към това изкуство?

Помня себе си танцуваща, но нямам спомен за конкретна възраст. На пет годинки баща ми ме заведе в школа и разбрах, че има и други като мен, за които танцът е начин на изразяване, лично пространство, емоции. В ранните си години като ученичка смятах, че да танцуваш значи да се сливаш с музиката през движение. Десетгодишна в балетното училище разбрах, че това не е достатъчно – професионалният танц означава да бъдеш посветен на тази професия. Ако искаш това изкуство да остане в живота ти за дълго и ти да го изследваш във всичките му аспекти, то трябва да потърсиш и формата, и техниката. Неусетно превърнах танцуването в мисия. Да посвещавам на това изкуство неможещите, неопиталите, но гледащите, възприемащи танца като зрители, или любопитните към танцовото изразяване да водя по пътя на професионалното изграждане.

Всички сме чували легенди за изтощаващите балетни репетиции, множеството контузии, бързата амортизация – колко истина има в това, доколко възнаграждаваща е професията, какво взема и какво дава?

Ако кажа какво се крие зад сценичната изява, ще разваля илюзията за нея, ще издам от онази част, която не е толкова красива. Балетът е магичен за публиката, за нас които го изпълняваме е себеотдаване, себеусещане, дисциплина, себеразтваряне, вглеждане в себе си, преоткриване на тялото, посвещаване. Мисля, че балетният артист, за разлика от другите артисти, не изгражда толкова високо его. Танцът помага за развиване на самоконтрол. Може би през живота си ние чуваме повече „не“, отколкото „да“ –  наричам го каляване на психиката, в един момент се чувстваш на ръба на спорта и изкуството. Трябва да задържим по-дълго тялото експресивно, живо, за да остане то верен посланик на идеите на режисьора и хореографа, на магията, която то носи. Балетът дава възможност да работиш върху себе си по-дълготрайно –  не само като артист, а и като личност. Изгражда и един специален финес, никога не можеш да кажеш, че някой е бивш балетен артист, той си остава такъв до края, посветен на връзката на духовното и тленното.

Това е роля, която Ви пасва като ръкавица, подхожда силно на сценичната Ви енергия. Има ли все пак предизвикателства в партията на Норина, къде е спецификата на образа?

Това е една много обичана от мен роля, с нея спечелих конкурс в Комо, където наградата беше да пееш в „Дон Паскуале“ в четири големи италиански театъра. С Норина съм се срещнала още преди 20 години и от пръв поглед се влюбих в този персонаж – толкова женствена, толкова хитра, енергична и романтична. Доницети го е написал прекрасно – една жена ще мине през всички препятствия, ако е решила да се бори за своята любов.

Драматични или комични сюжети посреща с по-голям ентусиазъм съвременната оперна публика?

Съвременната публика има различни нужди, но съм забелязала, че след комедия всички излизат от салона усмихнати, въодушевени, заредени с весели емоции. Разбира се, не можем да отречем шедьоврите с драматичен край, но комедия може би се прави по-трудно. Трудно е да останеш сериозен, докато разиграваш смешни шеги, така че в актьорски план бих казала, че е по-лесно да пресъздадеш трагедия, отколкото комедия.

Комедията на пръв поглед е „по-лека“ за пеене. Така ли е в действителност или напротив?

Комедията на пръв поглед наистина звучи и изглежда по-леко, тъй като и самата техника на пеене трябва да бъде по-бравурна, има повече пасажи, гами, височини, стакати, което публиката отразява като феерично пеене. Това изобщо не значи, че за артиста е по-лесно. Напротив, трябва да има много концентрация, всички вокални трудности да са толкова добре овладяни, че наистина у хората да остава усещане за лекота. Комедията всъщност е труден артистичен и вокален опит, който ние артистите трябва да покажем по най-добрия начин.

МАЕСТРО СВЕТОСЛАВ БОРИСОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за творческия процес в първата постановка на операта „Ромео и Жулиета“ от Шарл Гуно в Държавна опера Варна; за хармонията, логиката и симбиозата между текст и музикална фраза при Гуно; опасността от прекаляване с романтичното и болезненият контраст с драматичното; съвършената вокална техника на Артур Еспириту – Ромео и предизвикателството към двете Жулиети – Илина Михайлова и Мария Павлова при изграждането на полюсните нюанси в образа на героинята; неустоимите дуети в „Ромео и Жулиета“; още за срещата с режисьорката Урсула Хорнер, диригентското ежедневие и най-честния начин, по който диригентът може да бъде приет и разбран от оркестъра. Премиера 7 юли 2022, 21.00, Опера в Летния театър.

- Какво е усещането да поставиш за пръв път едно произведение в оперния театър, на който си бил главен диригент?

- За мен е чест и същевременно голяма отговорност да поставя за пръв път в 75-годишната история на Варненската опера „Ромео и Жулиета“ от Гуно. Това е много красива творба, която ще обогати почитателите на оперното изкуство. Надявам се, че постановката, заедно с другите заглавия от репертоара, ще заеме достойно място в афиша на нашия театър.

- С какво е специална тази опера?

- „Ромео и Жулиета“ на Гуно не се изпълнява често както у нас, така и по света. Това е така, не защото операта не е хубава, а може би защото Гуно не е така популярен като Верди и Пучини. Аз харесвам Гуно, дебютирах с неговия „Фауст“ в оперния театър на Магдебург, където сега съм първи диригент и заместник-генерален музикален директор.

- В Магдебург също си дирижирал „Ромео и Жулиета“...

- Да. И веднага се почувствах комфортно в света на Гуно, допаднаха ми неговият музикален израз и неговата хармония. Можеш да го следваш инстинктивно, защото е логичен и изгражда органична симбиоза между текст и музикална фраза. Доставя ми голямо удоволствие. Още преди 6 години, когато дирижирах за пръв път „Фауст“, си казах – да, този френски романтизъм ме вълнува. А преди 2 години, в „Ромео и Жулиета“ ролята на Ромео изпълни блестящо Артур Еспириту, който предложих и за варненската продукция. Радвам се, че ръководството на ТМПЦ, в лицето на Даниела Димова, прие идеята, защото Артур е великолепен певец, има чудесна техника, владее гласа си до съвършенство, борави с цветовете и нюансите в гласа, освен това е добър човек и с него - макар да е звезда, се работи лесно. Всичко това не е маловажно, защото добрият певец представлява съвкупност от професионални и лични качества, така че би било чудесно, ако Държавна опера Варна продължи творческия си контакт с Артур Еспириту.

 

Изтъкнатият диригент ГЕОРГИ ДИМИТРОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА с размишления за света на класическата музика и истории за големите цигулари Хенрик Шеринг и Георги Бадев; за разликата между музикантите у нас и в чужбина, пагубното побългаряване на класическата музика и неглижирането на професионализма в противовес на изкуството, което не е развлечение, а висше откровение и катарзис.

13 май 2022, 19.00, Държавна опера Варна

СИМФОНИЧЕН КОНЦЕРТ с диригент Георги Димитров. В програмата: Концерт за цигулка и оркестър от П. И. Чайковски, солист Граф Муржа и „Любовна магия“ от Мануел де Файя, солистка Бойка Василева. Оркестър на Държавна опера Варна.

Маестро Димитров, радвам се, че след брилянтния концерт с Красимира Стоянова миналото лято, сега отново ще дирижирате във Варна. През последните години Вие сякаш се ангажирате само с интересни и трудни произведения...

Не. Аз се ангажирам с хубава музика и качествени произведения.

Маестро Павел Балев пред Виолета Тончева за работата си в ТМПЦ - Държавна опера Варна над постановката „Дама Пика“ от Чайковски, реж. Вера Немирова, худ. Юлиян Табаков, хореограф Анна Пампулова – първо заглавие от юбилейната програма за 75-годишнината на оперния театър във Варна; за симфоничните пластове в „Дама Пика“, ролята на лайттемите и лайтмотивите в изграждането на образите; за инфлацията от лоши изпълнения на Чайковски и недопустимите интерпретационни ефекти; за творческия процес на „Дама Пика“, за пречистването чрез музиката на Чайковски и Великден. Предпремиера 15, 16 април 2022, 19.00, Държавна опера Варна;

Премиера 26 юли 2022, 21.00, Опера в Летния театър, ММФ „Варненско лято“ 2022.

Маестро Балев, колко голямо е разстоянието от „Хофманови разкази“ на Офенбах, които поставихте миналото лято във Варна, до сегашната „Дама Пика“ от Чайковски, с която започва юбилейната програма за 75-годишнината на Варненската опера?

Музикално и стилистично разликите са много големи, но и с някои допирни точки, имайки предвид подтика, който е накарал двамата композитори да се спрат на такива сюжети. И двамата главни герои – Хофман и Герман, са германци, представители на романтизма. За тях пишат един френски композитор с германски произход, какъвто е Жак Офенбах и един руски композитор - П. И. Чайковски. И Хофман, и Герман са раздвоени във вътрешната си борба между любовта и стремежа за доказване на себе си в обществото. В това отношение съществува близост между „Хофманови разкази“ и „Дама Пика“, но - както вече споменах, музикалните естетики на Офенбах и Чайковски са несравними.

Защо „Дама Пика“ се смята за най-симфоничната опера на Чайковски? 

В “Дама Пика” се открояват редица симфонични моменти, в партитурата е отделено и място само за оркестъра. Присъствието му е много силно, а моментите, в които оркестърът сам изгражда музикалното развитие са доста, т.е. функцията на оркестъра е важна, в голяма степен и определяща. Другото съществено тук е, че има една сгъстена симфонична структура, плътна, на моменти полифонична тъкан, гласоводенето в оркестъра е равноправно и всички инструменти имат трудни за изпълнение задачи, които изискват сериозно техническо майсторство. В този смисъл оркестърът не е акомпанятор, напротив, до голяма степен той е факторът, който изгражда. Когато кулминациите при певците завършват, тогава оркестърът поема и изгражда следващата ниво на развитие. Всичко това прави звуковата картина наситена, силна, но и технически сложна. „Дама Пика“ е най-големият връх в оперите на Чайковски, именно заради зареждането на оркестъра с нови, многогласни и сложни, бих казал, симфонични напластявания.

TOP