Варненската опера поставя за първи път у нас мюзикълът „Чаплин“ на Крис Къртис.
Мариан Бачев е истински свободен артист – но не от онези, които се наричат свободни, без да правят нищо. Той е свободен дух в свободна душа, способна да запази едновременно рационалното и романтичното, без да губи себе си. И като че ли отдавна е открил формулата на успеха и щастието – когато има предизвикателство, не бива да се излиза от зоната на комфорт, а просто да се разширява.
Само в биографията му от главни роли в мюзикъли фигурират над десет заглавия – от Козмо в „Да пееш под дъжда“, Били Флин в „Чикаго“, Клод Хупър Буковски в „Коса“ до Велко в „Орекстър без име“. Най – новият му „пеещ“ образ е Чаплин в едноименния мюзикъл на Крис Къртис, който Варненската опера поставя за първи път у нас.
По време на софийската премиера публиката стана част от живота на великия Чаплин, разказан в рамките на два часа. „Това е спектакъл за обичта“, казва режисьорът Борис Панкин. И тази обич успя да стигне до много от хората в зала 1 на НДК. И сълзите дори само на един човек говорят много повече от всички думи, които могат да се кажат за мюзикъла „Чаплин“.
Мариан Бачев – за срещата с Чаплин и подготовката за образа, за енергията на публиката, за сговорчивостта и работата с колегите, за усмивката и тъмните очила, и за децата.
Г – н Бачев, как успяхте да съберете живота на Чаплин в два часа?
Това се наложи заради противоепидемичните мерки. Целта бе да няма антракт и струпване на много хора на едно място. Отрязани са много от сцените, в които да мога да си почивам и да бъда зад кулисите – за да се гримирам за следващия етап от възрастта на Чаплин. Но пък сега всичко се случва на сцената пред зрителите.
Кога беше първата Ви среща с Чаплин? Може би, като малък...
Да, и това стана чрез телевизията. Просто защото само там можеше да се види Чаплин. Спомням си, че всяка сряда пускаха негови филми. Въпреки че бяха късно и аз трябваше да си лягам, това беше единственият ден, в който майка ми и баща ми ми разрешаваха да гледам до по – късно. Понякога даваха от тези късите филмчета, друг път – пълнометражни. Разбира се, че бях влюбен в него, защото той е супер магнетичен и изключително завладяващ. И, разбира се, че по – късните му филми като „Великият диктатор“ и „Мосю Верду“ не ги проумявах толкова много, но „Модерни времена“, „Треска за злато“, „Хлапето“, „Светлините на рампата“ и „Светлините на града“ ми бяха най на сърце.
Тогава мечтаехте ли да бъдете Чаплин?
Не, дори не съм го имитирал. Просто съм се забавлявал.
Интересното е, че когато Борис Панкин ми предложи да участвам в мюзикъла, може би нямаше да се съглася, ако бях мислил повече. Защото това е мюзикъл за действително съществуваща личност. Не е като Козмо в „Да пееш под дъжда“ или Били Флин в „Чикаго“, или Клод Хупър Буковски в „Коса“ или в другите мюзикъли, в които съм играл. В същото време си казах: „Добре, айде, като си толкова голям артист, да те видим!“.
Имаше ли по – специална подготовка в изграждането на образа?
Тук не върви да използвам „любимото“ ми клише – че излизам от зоната си на комфорт. Защото аз не обичам да излизам от зоната си на комфорт. Защото съм професионалист и гледам да се развивам, без това да нарушава комфорта ми. Защото, ако си наруша комфорта, това не е окей. Това е моето мнение за клишето „да излезеш от зоната си на комфорт“. Човек по – скоро трябва да положи усилия да разшири зоната си на комфорт. Защото никой не бива да върви срещу природата си... си, че всяка сряда пускаха негови филми. Въпреки че бяха късно и аз трябваше да си лягам, това беше единственият ден, в който майка ми и баща ми ми разрешаваха да гледам до по – късно. Понякога даваха от тези късите филмчета, друг път – пълнометражни.
Факт е, че никой не знае как е изглеждал в детйли Чаплин в живота си. Затова не съм целял дори да наподобявам неговия вид. Опитах се чрез актьорския си инструментариум да покажа пъргавината му – вътрешна и външна – в началото на живота му, до забавената „възрастна“ походка в края на дните му, от веселото високо говорене до вълнуващата финална реч на наградите „Оскар“ през 1972 г.
Чувахте ли реакциите на публиката по време на спектакъла?
Да. И беше удивително. Не само, защото за първи път играя на закрито след обявяването на извънредното положение. Енергията в залата беше жестока. Хората сякаш искаха да компенсират това, че седят през две места. А бяха 1100 души. Както казаха колегите от НДК, за първи път – пълна зала след карантината.
А какво е да играеш Чаплин, докато над главата ти публиката има възможността да сравнява теб и оригинала в реално време?
Хубав въпрос. (Усмихва се още по – широко – бел. а.) Истината е, че всъщност за първи път видях какво върви на екрана зад мен едва на снимките от премиерата във Варна.
Не се притеснявам да ме сравняват визуално с Чаплин, защото аз не приличам на него. Тук идеята е да се направи алюзия между актьора Чаплин и малкият скитник, и да пресъздам един плътен образ с неговия характер, плюсове и минуси, отчаяние и любов, която е получавал от публиката си, но не и от съпругите си, и която получава чак, когато среща четвъртата си съпруга Уна О`Нийл.
Надявам се, че мултимедията допълва играта на сцената и се получава един въздействащ спектакъл.
Това не е първият мюзикъл, в който пеете, но имахте ли специфична вокална подготовка в този конкретен случай?
Разбира се, имаше сериозна подготовка, тъй като аз работя по слух и не чета ноти. Имаше период, когато сутрин се качвах на самолета, репетирах няколко часа със Страцимир и Борис (Страцимир Павлов и Борис Панкин – диригентът и режисьорът на мюзикъла – бел. а.), а следобед се прибирах в София.
Благодарение на Страцимир Павлов разбрах какво е оркестърът и диригентът да работят ведно с изпълнителя на сцената. Защото всяко парче има различен характер. Ето, тук идва огромното значение на диригента и енергията, която той предава на оркестъра, а тази комбинация от звук и страст преминава към мен.
Аз винаги виждам неговите очи и го следя, въпреки че си броя наум тактовете и чувам музиката. Тук обаче Павлов много ми помогна с това да дишам с него и съответно – оркестърът да диша с мен.
Играете в десетина мюзикъла, от които само един е поставен от софийски театър. Избягвате ли столичните трупи или е въпрос на случайност?
Не, не ги избягвам. Може би те ме избягват...
Лесно ли се работи с Вас от Вашата гледна точка?
(Смее се – бел. а.) Това е хубав въпрос. Мисля, че не се работи трудно с мен. Тези мюзикъли във Варна ги сглобяваме за много кратко време, а това може да стане, ако си отдаден на работата, която е перфектно организирана от режисьора. Мисля, че ако не съм сговорчив, това трудно би станало възможно.
Да, има моменти, като всеки човек, особено преди премиери, когато съм по – експулсивен и експресивен. Аз съм предупредил колегите си, че е възможно да повиша тон, дори да се развикам. Веднага се извинявам, когато моментът утихне. Категорично няма колега, с когото да съм в лоши отношения за тези 20 години на сцената.
Тази сговорчивост, за която говорите, може би се дължи и на работата с децата в школата?
Може би, но аз и жена ми от пет години работим с деца. Не ходя на интервюта с тъмни очила, не съм мрачен субект, който мълчи многозначително. Идеята ми, е че априори съм отворен и позитивен. Сговорчивостта, до голяма степен, идва и от това, че имаме спокоен семеен живот с Милена (Милена Видер – жената до Мариан Бачев от почти 20 години и майка на двете им деца – бел. а.), в който няма излишно напрежение, което да ме прави нервен и несговорчив.
Никога ли не сте се изкушавал да скриете усмивката и да сложите тъмни очила?
Не. Никога. Както не съм имал потребност да посягам към алкохол, наркотици или други зависимости. Защото знам, че професионализмът изисква много светъл ум и рефлекс. А аз съм много верен на професията си. И не мога да допусна подобни „изкушения“.
Професионализмът не е само съвкупност от умения, които се придобиват с годините, а е поредица от морални и етични качества, които трябва да притежаваш и да отнасяш към професията. Трябва да бъдеш точен, да бъдеш физически и психически чист, да бъдеш възпитан, любезен и благодарен. Защото съзнавам, че уменията, да не казвам талантът, които имам, са само дадени на заем и се отнасям към него с грижата на добър стопанин. Смятам, че под някаква форма това го предавам и на децата си вкъщи, както и на децата ни в школата, така и на колегите ми на сцената.
Затова всеки път, когато се видя с колегите си от Варна, за мен това е празник. А, както казваше един от президентите в Американския колеж: „Ако нещо върви добре, не го поправяй!“.
Децата днес осъзнават ли тези морални и етични качества, за които им говорите?
Да. Школата ни в момента наброява 67 деца в три групи. Много са, но това е добре, защото така започва да се създава една здравословна конкуренция в здравословна среда. Любопитно е, че когато ги попитам какво ги е довело в нашата школа, 99 на сто от тях отговарят, че това е място, където могат да намерят нормална среда и добри приятели.
От саматото начало аз им казвам, че при нас е забранен всякакъв език извън границите на доброто възпитание. Въобще не говорим за език на омразата. Ако нещо не е наред, не искам да идват да ми докладват, а сами, с разбиране, да разрешават проблема. Ако проблемът е неразрешим на тяхното ниво, тогава се намесваме с Милена.
Едно от децата наскоро ми писа следното нещо: „Толкова съм щастлив, че има такова хубаво отношение между колегите ви и че така добре се отнасяте към жена си“. (Замисля се – бел. а.) Нещата не вървят на добре, ако коментираме нормалното като изключително... За тях е странно дори това, че актьор живее с жена си, има две деца и така нататък. И то не какъв да е актьор, а звездЪ (Смее се – бел. а.) Освен това, аз не пуша, не пия. (Продължава да се смее – бел. а.). Въбоще, не вървят на добре нещата...
Големият проблем е, че децата нямат среда. Друго дете ми сподели, че в школата е единственото място, където никой не ѝ се подиграва за това, че е диабетичка. Казва, че в началото съучениците ѝ дори смятали, че преиграва – за да бъдат учителите по – снизходителни към нея... (Замисля се – бел. а.). Ние отглеждаме едно страшно агресивно общество. Но вижте какви са лидерите ни в световен план – има ли един нормален, който да смятате, че е на поста си, защото наистина му пука за нас?...