Оперният певец Иван Момиров е поредният български глас, който звучи по – често на европейските сцени, отколкото на родните. Сред учителите му са Гена Димитрова, Атанас Атанасов, Франциско Лазаро.

След Димитър Узунов и Николай Николов той е третият български тенор, пял в „Ковънт гардън”. Прадядо му е Яков Прудкин – руският емигрант, който строи някои от най – забележителните сгради във Варна – „Роял”, Северните морски бани, училище „Димчо Дебелянов”. Момиров ще пристигне от Италия тези дни, за да блесне в „Кармен” на Варненската опера. На 26 април в зала 1 на НДК ще му партнира Агунда Кулаева от Русия. Продуцент на събитието е „Артишок”.

Господин Момиров, успяват ли българските певци да запазят достойното място на световните сцени?

Да. Това е вън от съмнение. Единственото, което не е било отричано през годините, е неоспоримата класа на българските оперни артисти. През времето не се отстъпи от постигнатото, а се надграждаше. За съжаление България няма хора като диригента Валерий Георгиев, на когото повечето руски оперни звезди дължат кариерата си. Днес се изискват повече умения, които не са свързани с моженето и дарбата. Затова е важно да има хора като Георгиев, който менажира таланта и го превръща в сияние. Имах щастието да пея много пъти под неговата палка. Може би най – вълнуващо беше участието ми на фестивала на белите нощи в Маринския театър, където предишната вечер пя Пласидо Доминго. Италианците казват: „Ако е българин, значи пее добре”. Само преди няколко години в първото издание на най – италианския оперен фестивал за Верди в Парма във всяко заглавие фигурираше българско име – Дарина Такова, Юлиян Константинов, Орлин Анастасов... Наред с най – големите титани, между които бяха Доминго и Карерас. В следващите фестивали гостуваха Владимир Стоянов, Светла Василева, Марияна Пенчева.

Операта все още ли е привилегия само на елита или се отваря и към „средностатистически” зрители? Някои режисьори я изкарват дори на улицата.

Дълбока заблуда е, че операта е изкуство за някакъв измислен елит. Светът преживя красотата от концертите на тримата големи тенори, замислени така, че да разбият стереотипа. Те бяха последвани от Павароти и приятели, от Анна Нетребко и Виллазон... Оперното изкуство става очевидно по – популярно, овладява голямо пространство. Най – добре разбира се е, ако вкусът към музиката се създава от най – ранна възраст.

Сравнете състоянието на жанра у нас и по света.

За съжаление, през последните 10 години съм гостувал едва четири пъти на родна сцена. Причините са комплексни и мнoгoпосочни, но се надявам в бъдеще да имам и време и покани. Състоянието на операта от няколко години насам е много сложно.

Тя е скъпо изкуство в епицентъра на икономическата криза.

Дори в Италия много оперни театри бяха принудени да обявят нулев сезон.

Вашият баща, футболният съдия Димо Момиров, е човекът, който за първи път ви води на опера – има ли нещо общо между спорта и изкуството?

Отношенията баща – син винаги са натоварени с особена символика, а представете си я в съчетание с футбол – опера. Изглежда несъвместимо. Моят баща е пример за това, че всеки човек със сетива може да е оперен почитател. Идва на почти всяка моя изява – при все че е известен с аерофобията си. Вероятно фактът, че станах приличен изпълнител, облекчава болката му от това, че изобщо не проявявам интерес към футбола.

Кое участие никога няма да забравите?

Гастрола ми в „Норма” в „Театро Реджо” в Парма. Преди да изляза пред публиката, ме запитаха дали не се притеснявам – на същата сцена ролята на Полионе е изпълнявана от Франко Корели. Бях приет недоброжелателно и със снизхождение. Между другото Павароти никога не пееше в „Театро Реджо” – отказваше всички предложения. Всеки тенор от миналото те учи на нещо. Моите кумири са Корели и Павароти. Като Полионе пях с толкова енергия и убеденост, че на финала целият театър ме аплодираше. Подобни спектакли ме карат да вярвам, че операта е моят път.

Работили сте със световноизвестния режисьор Андрей Кончаловски в „Бал с маски” – как преминаха репетициите ви?

Големите имена от киното като Кончаловски и Дзефирели привличат публиката, а и за самите тях е предизвикателство да правят опера. Нямам представа как Кончаловски работи на снимачната площадка, но в театъра беше най – толерантният и мил режисьор. При това сцената съвсем не беше негова територия. Той се отнасяше с много респект към певците. Един от най – съкровените моменти в кариерата ми се случи на репетиция за финала на операта – когато героят ми умира и това трябва да е много въздействащо. Тогава Андрей се разплака, прегърна ме и каза: „Ето това е – както ти го направи, няма да го променяме.” Щастлив съм, че го познавам. Книгите му с посвещения са безценен спомен за мен.

Какви постановки предпочитате – класически или модернистични?

Добре направените. Каквито и да са идеите на режисьора, те трябва органично да произлизат от музиката и либретото.

Кой е най – различният спектакъл, в който сте участвали?

„Трубадур” в „Сан Карло” в Лисабон – Манрико беше романтичният, трагичен, митологичен Че Гевара. За мое учудване имахме голям успех.

От коя роля бихте искали да се откажете?

Със сигурност сред любимите ми не е Чарлз VII от „Жана д'Арк” на Верди. Трябваше да подготвя ролята за десет дни, да репетирам седмица и да пея в един от световните театри, „Карло Феличе” в Генуа, с едни от най – големите професионалисти на нашето време. Премиерата беше директно излъчвана по тв канали и сайтове.

Преживях огромен стрес.

На никаква цена няма да си го причиня отново.

Пели сте с много сопрани, но коя ви е очаровала най – много?

Имах щастието да пея с най – големите – Гена Димитрова, Катя Ричарели, Мария Гулегина, Мариела Девиа, Франческа Патане, Дарина Такова, Мишел Крайдер. Истински примадони и същевременно здраво стъпили на земята със съзнанието за голямата отговорност, която носят заради огромния си талант. Никоя от тях не беше егоист на сцената, с желание да налага собственото си присъствие. Катя Ричарели ни канеше на вечеря след репетиция, за да се сближим и стопим напрежението.

Каква партньорка беше Гена Димитрова?

Дебютът ми в София беше с нея. Гена е и мой ментор. Тя подкрепяше младите артисти. Отношението й към нас беше като към собствени деца, които я вълнуваха с проблемите си. Безкрайно откровена, притежаваше невероятна непосредственост в общуването, присъща само на нея. Можеше да те критикува и да те сравни със земята, но това стимулираше. На нея дължа срещата с моя маестро Атанас Атанасов, който изигра фундаментална роля в кариерата ми и на когото дължа повечето си роли. С Гена сме прекарали с часове в дома й в България, и в Монте Карло. Давам си сметка колко разглезен съм бил – тя ми отделяше от скъпоценно си време, от своята гениалност. След дебюта ми в Монте Карло Гена ми каза: „Пиша ти пет плюс.” После ме погали и допълни: „Чедо, май ще станеш певец!”

ВИЗИТКА

* Завършва Консерваторията в София през 1997 г.

* Специализира в Барселона при испанския тенор Франциско Лазаро.

* Дебютира в „Дойче опер” като Владимир от „Княз Игор” на Бородин.

* Пее в „Ковънт Гардън” в Лондон, „Театро дел Опера ди Рома”, „Театро Карло Феличе” в Генуа, „Театро Реджо” в Парма, „Театро Сан Карло” в Лисабон, Национален театър в Токио, „Театро Джузепе Верди” в Триест.

* Работи с диригентите Валерий Георгиев, Нело Санти, Бруно Бартолети, Мишел Пласон, Марк Минковски, Даниел Орен.

* Партнира на Николай Гяуров, Ренато Брузон, Мариела Девия, Карло Коломбара, Джун Андерсон, Лариса Дядкова, Даниела Барселона, Гена Димитрова.

* Участва в постановки на Вернер Херцог, Андрей Кончаловски, Пиерлуиджи Пици, Ермано Олми, Алберто Фасини.

Елица Иванова – в. „СТАНДАРТ” – https://www.standartnews.com/