Пътувахме от Русе за Варна в мрачно и дъждовно време – своеобразна метафора на впечатленията, които премиерата на „Летящият холандец“ остави у нас.
Сиво–черните динамични облаци, изсветляващи към хоризонта, бяха едно превъплъщение на великолепните визуализации, на които се възхищавахме на премиерата във Варненската опера. Дано тези думи не звучат преднамерено, но за екстатичната музика на Вагнер – прочетена, осмислена и разтълкувана сценично по такъв авангарден и нестандартен начин, не може да се говори без емоция.
Особено съм доволен, че успяхме да се запознаем с артистите и да им поднесем най–искрените си почитания. Всички заслужават адмирации за голямото изпитание, с което се справиха повече от убедително, както и поздравления за старанието да дадат максимума в покриване на високите и амбициозни режисьорски изисквания.
Някои моменти особено ме впечатлиха. На първо място – отказът на Вера Немирова да използва традиционния проспект с призрачни кораби и разкъсани платна е много интересно хрумване. Вместо това виждаме бавно вдигаща се завеса и напрегнати моряшки ръце, натегнати под тежестта на заплашения от потъване ветроход. Отзад – майсторска мултимедия – океан, мъгли и небеса, всред които се появява мрачният образ на Холандеца. Много, много интригуващо решение, което веднага приковава вниманието и го държи до края на спектакъла.
За сценографията – много семпла и убедителна. Стените с цвят на ръждива ламарина са една много архитектонична идея (облицовката с ламарина corten e моя любима технология, която за съжаление се посреща с недоверие у нашите инвеститори). На сцената тези ръждиви стени с порталните отвори в тях ми напомнят за черно–червените тухлени складове на кейовете в Хамбург. Това оригинално решение е използвано по най–добрия начин в режисьорската концепция за развитие на действието, неразривно свързано с морето – при фиордите, на пристанището и дори в моряшкия дом. Разбира се без конкретика, защото легендата за Холандеца, както и музиката (най–вече), са създадени като че ли да бъдат неконкретни и вечни в безкрайността на пространството и времето, на морската шир и небесната мистика.
Замислям се за трите вентилатора. Предполагам, че перките не са витла на кораб, а са символ на някакъв perpetuum mobile, подкрепящ идеята за вечното развитие и повторение на събитията и легендите в необятността на вселената и пространствено–временния континуум...
Поздравления за динамичните хорови сцени, особено при финала, с бягащата около платформата /корабна палуба/ тълпа, обхванатата от безумие и ужас. Съвсем като в графичните илюстрации на Гюстав Доре към „Ад”. Приемам този бяг като своебразен circulus vitiosus – порочният кръг, в който се е завъртяло неотменимото проклятие над Летящия холандец, почти като в антична трагедия.
Сигурно бих могъл да пиша повече, но засега споделям най–пресните си впечатления, като внимателен зрител и ценител на високото изкуство.
Двама младежи с микрофон и камера ни интервюираха в антракта. Казахме, че Варна има голям късмет с присъствието на Вера Немирова, която създава история на неговата оперна сцена.
Още веднъж – благодаря за големия културен празник и великолепните преживявания.
АРХ. ВЕНЦИСЛАВ ИЛИЕВ – Син на големия български диригент Константин Илиев