РЕЖИСЬОРКАТА СРЕБРИНА СОКОЛОВА ПРЕДСТАВЯ СВОЯ ПРОЧИТ НА „ДОН ПАКСУАЛЕ” ОТ ДОНИЦЕТИ
Първото представление на операта „Дон Паскуале“ от Доницети е през 1843 г. на сцената на Ла Скала в Милано. Днес – 180 години по – късно, този оперен шедьовър стъпва с поредната си интерпретация на сцената на Държавна опера Варна, със същата сила на въздействието и съвременно звучене. Този успех сред публиката през поколенията, в миналото и настоящето, се крие във вечната тема на любовния триъгълник, представен в стил опера – буфа. Не може да не забележим, че тази опера се родее с принципите на изграждане на комедия дел‘арте, където образите са ясни и добре очертани. Но това не е всичко. Много бързо нашите персонажи разкриват пред публиката и други свои характеристики, привнасящи съвременност на прочита и пълнокръвност на образите. Макар че нашите представи за света се основават на дуалистичния двуполюсен принцип за добро и зло, за тъжно и смешно, тук нищо не е само черно или само бяло.
Палитрата от нюанси в характеристиките на героите придава плътност на драматургичното действие, прави интригата многопластова и става основа на недоразуменията и комичните ситуации, в които изпадат героите.
Например да разгледаме нашият главен герой Дон Паскуале. На пръв поглед той е старикът – скъперник, който иска да се ожени за младо момиче. Да, това е основната негова характеристика, която в началото ни отблъсква. Но с развитието на историята, изненадващо или не съвсем, в пластовете на този образ откриваме грижовност, чувствителност и той ни става симпатичен, дори му съчувстваме. Комичното и донякъде трагичното е, че всъщност той се жени, не защото иска млада жена, а за да наложи волята си на своя племенник. Младият Ернесто отказва женитба с богата зестра, по волята на чичо си, защото обича друга жена – красивата вдовица Норина. Ядосан от непокорството на племенника, Дон Паскуале напук решава сам той да се ожени и бъдещият му син да го наследи, така че Ернесто, лишен от рента, ще бъде наказан.
В същото време мисълта за младата жена го кара да се чувства различно, увлича го в нереалистична представа за себе си и илюзорни мечти. Това само по себе си е трогателно, но води до серия недоразумения и нелепи, комични ситуации, който са актуални във всяко време, дори и днес. Тази история звучи съвременно, защото проблематиката е заложена дълбоко в човешката психология. Желанието да наложиш волята си, да направиш за друг човек нещо, което считаш за правилно, без да се съобразяваш с неговото мнение, дори и продиктувано от добро чувство, е неприемливо и води до недоразумения. Истината няма само една страна и истината е различна за всеки. Нищо не е абсолютно правилно или абсолютно неправилно – зависи от гледната точка. Едва, когато се съберат гледните точки, едва тогава правилното е правилно за всички.
И от тук произтича и основната тема в нашия спектакъл – темата за правотата и правилния избор. Какво е това, което ни дава основание как да постъпим и какво искаме за другите? От какво се водим в своя избор на действие? Дали е това, което искаме за себе си или е това, което би било добре за другия, дори и ние да имаме своите възражения? Това е сериозен проблем в човешките взаимоотношения, но в прекраснта опера на Доницети тази проблематика е представена с огромна лекота, с хумор и самоирония, благодарение на музиката. Във всяка нота, всеки динамичен и темпови акцент е вградено сценичното действие. Всичко в изказа е сбито, синтезирано и няма нищо излишно. По тази причина и сценичното пространство не се нуждае от специални ефекти, от натрупване на вещи. Важна е актьорската игра, пластиката на движение и високото певческо майсторство.
Похватите за изграждане на сценичното действие са заимствани от комедия дел‘арте и напълно импонират на нашата тема в спектакъла. Декорът, дело на сценографа Иван Токаджиев, е изчистен от подробности, но достатъчно изразителен. В отделните картини той не се променя в същността си, само се променя гледната точка. В самото начало от декора ни се усмихват две ангелчета – амурчета, внушавайки ни, че всичко е чудесно и всичко се прави от любов. Но в следващия момент амурчетата са закрити и на тяхно място виждаме портрети, подчертаващи егото и вече сме с усещането, че тук любовта няма нищо общо.
След редица случки, в крайна сметка амурчетата отново ни приветстват от декора, като ни напомнят, че обичта трябва да е водеща в постъпките ни. Един и същи реквизит играе различна роля и има различно предназначение, така както е в уличния театър. С това се постига подсилване на идеята за различната правота. Костюмите, дело на Елена Иванова, са решени в квази съвременен стил, подчертавайки непреходността на посланието. Особена роля тук има хорът, който е едновременно и участник, и коментатор на действието и като такъв ще изпълнява специфични хореографски задачи, дело на хореографа Надя Димокова.
И така, след редица комични ситуации, с голяма лекота се стига до щастливата развръзка, където всичко си идва на мястото и остава да звучи поуката от тази история – невинаги това, което считаме правилно за нас, е правилно и за останалите. Нужна е обич, емпатия, съобразяване, разбиране и доверие. Финалът звучи така: „Този, който се жени, когато не е млад, се жени без да мисли и това му носи неприятности. Таз поука е красива и сега за нас се тя отнася. Дали си добър или мошеник, грешно си постъпил тук.“
ПРЕДПРЕМИЕРА НА „ДОН ПАСКУАЛЕ“
Опера от Гаетано Доницети
Диригент – Светослав Борисов
Режисьор – Сребрина Соколова
Сценография – Иван Токаджиев
Костюми – Елена Иванова
Хореография – Надя Димокова
Диригент на хора – Надежда Маккюн
Ролите репетират:
ДОН ПАСКУАЛЕ – Гео Чобанов, Деян Вачков, Евгений Станимиров
ДОКТОР МАЛАТЕСТА – Иво Йорданов, Пламен Димитров, Свилен Николов
ЕРНЕСТО – Алесандро Д‘ Акриса, Георги Султанов, Рейналдо Дроз
НОРИНА – Илина Михайлова, Ирина Жекова, Мария Павлова
НОТАРИУС – Илко Захариев, Петър Петров
Оркестър и хор на Държавна опера Варна
14, 29 март, 19.00, Държавна опера Варна