От всички десетки и стотици любими опери, които мога да изброя, „Набуко” е тази, която за мен има най – голяма смислова натовареност във времената, в които живеем.
Когато миналата година гледах Вердиевия шедьовър на Арена ди Верона, където действието с преследването и прокуждането на евреите (народа на израилтяните) бе пренесено от библейските времена в нацистка Германия (за по-голяма релевантност и близост със съвремието ни), никога не съм си представял, че през 2022 животът ще ни поднесе още по – близка среща с реалния сюжет – народ в сърцето на Европа да бъде разселен от родината си…
За пореден път изкуството е критичен и артистичен филтър, който ни помага да осмислим бруталната действителност. А фактът, че операта се поставя във Варна – градът, който е на по – малко от 300 км. от войната и е приютил най – голямата украинска бежанска общност в България, само направи за мен съпреживяването още по – сюрреалистично и значимо.
Операта е страст, без нея тя е мъртва. И обратното – когато в самия процес на раждане на вечната музика е инжектирана силна страст, операта е по – жива от всякога. Стилът на дирижиране на маестро Якопо Сипари ди Пескасероли ме привлича и ми въздейства, той прави отделен спектакъл сам по себе си. Енергията му е много чиста, сурова и позитивна. Окуражаващите му жестове към музикантите и певците говорят на подкрепяща среда, а интерпретативните му умения свидетелстват за дълбоки познаване на тези толкова сложни и любими произведения. Адмирации за Варненската опера, че го е привлякла за постоянен гост – диригент.
В миналогодишната „Тоска” на Пловдивската опера гледахме Карлос Алмагер като барон Скарпия. Направи ни впечатление и тогава гостуващият мексикански баритон със световна кариера, но сега в титулния персонаж на вавилонския цар Набуко той ни впечатли още повече, по – негов е, по – силен образ изгради, по – запомняща се роля направи. Вярвах му, което е важно условие за мен дали някой е успял истински да се превъплъти – матаморфозите му бяха правдоподобни, гласът му бе драматичен и чувствен, актьорската му игра бе динамична и въздействаща. Бе достоен за висотата да е титулен образ – Навуходоносор II (поробителят на израилтяните, създателят на Нововавилонското (новосирийско) царство и на едно от античните чудеса на света – Висящите градини на Семирамида). Казвам го, защото невинаги, когато съм гледал „Набуко” – в България или в чужбина – съм знаел или помнил кой е в централната роля (просто защото за мен тя винаги е била другаде - в образа на Абигаиле), а тук ще го запомня!
Да си дойдем на думата и с Абигаиле (Абигаил) – неговата предполагаема дъщеря; воинстваща и коварна жена, бореща се с призраците на собственото си срамно за нея минало (дъщеря на „роби”), безскрупулна в домогването си до властта и способна на 180 – градусова трансформация от властови стратег в началото на операта до смирена и покайваща се жена в края й (трактовката на Варненската опера като че ли й придава умишлено едно хуманизиране). Това е образ, който има безапелационни световни еталони, най – забележителният от които на българското чудо Гена Димитрова. Не го казвам, за да правя сравнения – те биха били несправедливи – и към времето, и към индивидуалността на Йоана Железчева. Йоана Железчева определено беше много добра в тази партия – красиво пеене, страхотно владеене на видимо големия й глас и следователно – постигане на чудесни акценти с него.
Мисля, че на името й трябва да се обърне повече национално и интернационално внимание. Може и да го има вече, просто аз я слушам за първи път – очакванията към нея бяха поставени много високо още преди изпълнението, славата й на „един от малкото в България драматични сопрани” я предхождаше, както се казва. Нейната Абигаиле в моите уши бе по – лирична и в моите очи не толкова войнстваща, което вероятно е интелигентно калкулиран (вокално и артистично) ход, свързан с хуманизацията на този образ, за която споменах по – горе – защото по този начин тя успя да изгради по – комплексен персонаж, със сигурност многостранен и интригуващ. Появата и изпълненията й на арии, дуети, ансамбли отключваха емоционални реакции на одобрение, наслада, възторг у аудиторията, а това – емоцията – струва ми се е най – важната съставна част за една качествена опера (съчетана с добра техника, въздействаща актьорска игра и комплекс други качества, каквито тя очевидно притежава).
Режисурата на Сребрина Соколова. Творческият й почерк се отличава с човешка финост и едновременно със стремеж за мабащност на продукцията и удачно използване на технологичния напредък на епохата, които да галят не само ушите, но и очите (вкл. на по – младата аудитория) и да стимулират всички сетива и проявления на интелекта и душевността на публиката. Постигането на баланс между двете (звуковото и визуалното; физическото и концептуалното) е важно умение и ми се струва, че в нейните умели режисьорски ръце вече втори сезон (след кончинаната на титуляра Кузман Попов) Варненската опера расте и ще показва и още нови пластове на своето развитие. Определено като че ли имам силно пристрастие към дамите режисьори в България и Европа, творящи в различните ни оперни театри и лидиращи с мека сила.
Костюмите на Денис Иванов. Ярки цветове, красиви материи, пищна орнаментика, изящен дизайн, усещане за автентичност и историчност, но в същото врема за класа и модернизъм. Според мен в такива костюми артистите се чувстват много хубави, достойни, с подсилени силни страни, а това ми се струва значима предпоставка за пълното и успешното им потапяне в образите. За няколко години Денис се превърна в един от водещите костюмографи в България, а при някои от постановките е и по – цялостен художник (на декорите, освен на костюмите), а и певец в други случаи, така че му предричам големи успехи в България и чужбина.
И последно, но не и по значение, искам да откроя отношението на Даниела Димова, директорката на Театрално – музикален продуцентски център Варна. Винаги, когато общувам с нея (онлайн или на живо) ме запленява любовта, с която тя говори за певците, за музикантите, за цялостния процес и за самото изкуство. Според мен без тази любов нищо устойчиво, смислено и качествено не би било възможно – тя задава тона, средата, благодатната почва, от която (ако е с любов) ще израстат цветя, (ако е без любов) ще израстат плевели. Впечатлява ме и вниманието й към детайлите – от техническото обезпечаване на добър звук за откритата сцена до концептулизирането и комуникирането, вкл. с публиката. А това е много важно, защото публиката усеща това топло отношение, чувства се приобщена и това я превръща от наблюдател и „консуматор” във верен съмишленик и ценен партньор.
Толкова много други хора заслужават да бъдат споменати поименно, защото най – комплексното изкуство, каквато безспоро е операта, изисква експертизата и отдадеността на всички солисти, хор и оркестър, които в тази опера са особено значими, също технически и творчески служби и т.н., и т.н.
„НАБУКО“
Опера от Джузепе Верди
Диригент – Якопо Сипари ди Пескасероли, постоянен гост диригент на Държавна опера Варна
Постановка – Кузман Попов
Режисьор – Сребрина Соколова
Сценография – Нела Стоянова
Костюми – Денис Иванов
Диригент на хора – Цветан Крумов
Сценична пластика – Светлана Тоншева
3D Mapping – Тодор Тодоров
Светлинен дизайн – Даниел Йовков
Плакат – Славяна Иванова
В ролите:
НАБУКО – Карлос Алмагер
АБИГАИЛ – Йоана Железчева
ЗАКАРИЯ – Гео Чобанов
ФЕНЕНА – Михаела Берова
ИЗМАЕЛ – Валерий Георгиев
ВЕЛИКИЯТ ЖРЕЦ – Петър Петров
АБДАЛО – Христо Ганевски
АННА – Галина Великова
Концертмайстор – Анна Фурнаджиева.
Помощник режисьори – Димитър Левичаров, Радинела Василева
Корепетитори – Жанета Бенун, Веселина Маринова, Соси Чифчиян, Руслан Павлов
Суфльор – Димитър Фурнаджиев
Оркестър и хор на Държавна опера Варна
14 юли 2022, 21.00, Премиера на Опера в Летния театър