Големият диригент Павел Балев ще изпълни за пръв път в кариерата си „Хофманови разкази“ от Жак Офенбах с оркестъра на Държавна опера Варна. Премиерата на спектакъла ще бъде на 14 юли в Летния театър на морския град, в рамките на фестивала „Варненско лято“.

Поканихме маестрото, за да разговаряме за сложния пъзел на сюжета и драматургията, фрагментарността и бързата смяна на темпа, персонажи и ситуации; за страстта, гъкавостта и убедителността на тенора Иван Момиров в главната роля, на поета Хофман; за механичната кукла Олимпия, мистичността, горчивината и притегателната сила на вселените Хофман и Офенбах; за любовта като движеща сила на твореца и, разбира се, за магията на прочутата Баркарола.

За „Хофманови разкази“ от Жак Офенбах се твърди, че е много трудно за изпълнение произведение. Каква е спецификата на неговата трудност, маестро?

„Хофманови разкази“, като сюжет и драматургия, е много сложен пъзел, отличаващ се с особена фрагментарност. За кратко време се появяват образи, които бързо изчезват, което не пречи те да бъдат подплатени със силна артистична и звукова характеристика. Постоянно се преплитат герои и сюжетни линии и цялата тази разпокъсаност изисква изключителна дисциплина от оркестъра и диригента. Слава богу, оркестърът на Държавна опера Варна е много добре подготвен, добре подбран е и артистичният състав, хорът е чудесен. Всички участват с желание в интересната инсценировка на Урсула Хорнер, така че ще се справим. Отказвал съм това трудно заглавие, когато бях млад диригент, защото смятах, че не съм готов за него.

Очевидно не само оперните певци, но и диригентите трябва да се съобразяват и да преценяват кога и какви произведения да подбират в репертоара си…

Определено. Първо, „Хофманови разкази“ изисква безупречна техника на дирижиране, детайлно познаване на либретото и гъвкава реакция. Тази фрагментарност, която споменах, не позволява на човек да се отпусне и да се остави на потока на музиката, какъвто тук почти не съществува. Срещат се нахвърляни красиви фрази, за арии трудно може да се говори, в най-добрия случай за някакъв романс или шансон, но не и за ария. Самият оркестър няма сложни задачи, но за сметка на това му се налага непрекъснато да влиза в нови предизвикателства – смяна на темпа, персонажи, ситуации. Случва се дадена солистична сцена да трае само няколко такта и след това веднага се отива на друго място. Техническият подход е много сложен, осъзнах го още на 30 години и определено не съм сбъркал, че тогава отказах „Хофманови разкази“.

Радваме се, че именно във Варна поставяте за пръв път „Хофманови разкази“, на етап от кариерата Ви, когато сте преценили, че вече притежавате опита, мъдростта и желанието за среща с тази емблематична опера на Офенбах.

Когато обсъждахме с г–жа Димова на какво премиерно заглавие да се спрем, тя ми предложи „Хофманови разкази“, като идея на тенора Иван Момиров да отбележи точно с тази опера 25–годишната си творческа дейност. Казах си, че е време и аз да се заема с „Хофманови разкази“ и приех предложението. Като слушам Иван Момиров на репетициите, мога да си представя, че „Хофманови разкази“ наистина ще бъде голям успех за него и за Варненската опера. Той е много добре подготвен, много навътре е проникнал в образа, навлязъл е дълбоко в цялото произведение и неговото изграждане. Играе със страхотна страст, изключително гъвкав е в игра и в пеене, прави всичко с огромна мотивация и отдаденост. Това е хубаво, но още по–хубаво е, ако артистът може да убеждава със своята интерпретация. Това Иван Момиров го може, той може да убеждава и според мен ще бъде много силен Хофман.

В операта поетът Хофман разказва, преживява, въобразява си краха на три любовни истории. Механичната кукла Олимпия, в която Хофман се влюбва, защото я смята за жива, и роботът андроид Alias, писателят Томас Мелле от нашумялата в цял свят постановка на Мюнхнер Камершпиле „Зловещата долина“, показана в МТФ „Варненско лято“ тези дни, са персонажи от един и същ порядък. Стъписването пред робота, който уподобява до съвършенство човека Зловещо ли е това или е просто игра на въображението, как трябва да го възприемаме?

За мен е зловещо. Самият Е. Т. А. Хофман е зловещ като експресия. Чете се трудно, на немски го чета и по няколко пъти се връщам, за да препрочитам отделни места. Познавачите на Хофман също твърдят, че той трябва да се препрочита, за да можеш да навлезеш в неговия свят и да осъзнаеш всичко. Хофман притежава развихрена фантазия и странно въображение, които някак те хващат за гърлото. Те въздействат както със своята мистичност, така и със заложената в тях особена горчивина, усещаш ги в сюжетите и в начина на поднасянето им. С Хофман читателят навлиза в сфери, които са интересни, но в тях – как да кажа, не се чувстваш комфортно. Хофман е бил много модерен в Париж точно с тази си мистичност. Неслучайно авторите, които са направили най-напред театралната постановка „Хофманови разкази“, след това написват и либретото за едноименната опера на Жак Офенбах.

Но композиторът не доживява премиерата…

Да, за съжаление. Работи до последно върху своята опера, защото всъщност това е било целта на живота му – да бъде запомнен с тази творба като много голям оперен композитор. Именно оперен, а не оперетен. Макар и считан за майстор на оперетата, самият Офенбах не е искал да бъде причисляван към виенската оперета, откъдето произлиза този жанр. Дори неговите почитатели определяли творбите му не като оперети, а като офенбахиади. В това отношение се правело съвсем строго разграничение между Париж и Виена. Френската музика е имала самочувствието, че играе централна роля в развитието на музиката въобще и Париж не е искал да се подчини на вкуса на Виена. Френските композитори са държали да изграждат собствен музикален театър. Неслучайно Офенбах е написал своите „Хофманови разкази“ в пет действия, подобно на всички големи опери от ранга на т. нар. „grande opera“. Освен това в своите творби Офенбах е остро социален и критичен към политическите и обществени недъзи на своето време, което се вписва във френската традиция и го разграничава от повечето виенски оперети.

И днес ли е различна рецепцията за Офенбах извън Франция?

Не мога да кажа точно каква е разликата, но Офенбах е много популярен автор, а „Хофманови разкази“ е една от най–изпълняваните опери в съвременна Германия. Гаранция за успех, тя, естествено, се поставя на немски и този вариант е също толкова силен, колкото френският. Аз лично предпочитам френския оригинал, защото смятам, че всичко в постановката трябва да се подчини на авторовата мисъл и на фразировката, които са френски. В немския вариант се налагат редица промени, съобразени със спецификата на езика. Най–добрата илюстрация за това е, че на немски говорим за Хòфман, а на френски за Офмàн. Измества се ударението, което във френски винаги пада върху последната сричка, изменят се фразировката, кулминацията на фразите и т.н.

Имате ли любима част в „Хофманови разкази“?

Вероятно Баркаролата.

Тази прочута Баркарола, защо е толкова харесвана?

Защото е изключително красива, при нея текст и музика са съчетани в такова съвършенство, че няма как да не се насладиш на този шансон. Всъщност Баркаролата не е от „Хофманови разкази“, а от претърпялата неуспех опера на Офенбах „Рейнски русалки“. Композиторът съживява това музикално бижу, като го внедрява в „Хофманови разкази“, откъдето то придобива огромна популярност и често се изпълнява като самостоятелно произведение.

Знае се, че Офенбах замисля „Хофманови разкази“ с претенцията за изключително произведение, едва ли не най–доброто в света на операта. В същото време на отделни места се усеща влияние на Вагнер, така че Офенбах не е избягал съвсем от немския си произход.

Макар че се приема за френски композитор.

Да, защото е завършил Парижката консерватория и е живял във Франция. Но е роден в Кьолн, в семейството на немски евреи с потекло от град Офенбах, затова е записан като Якоб Офенбах. Якоб на френски се произнася Жакоб, оттам идва и Жак, името, с което композиторът влиза в историята на операта.

Какво ще ни разкажат „Хофманови разкази“ днес?

Ще ни разкажат, че хората на изкуството могат да бъдат притегателна сила, която с емоционалността, интелекта и познанието си привлича околните като магнит и ги води в един друг свят, към едно друго светоусещане. Такъв е Е. Т. А. Хофман, такъв е и Жак Офенбах. Артисти с необичайни възгледи и нестандартно мислене, те търсят в творчеството си непознати хоризонти, които пленяват въображението на публиката както тогава, така и днес.

Притегателната сила на операта тръгва от вселената Хофман и продължава във вселената Офенбах, за да стигне до нас с възхитата на един автор към друг автор. А ние имаме предимството да се насладим на непреходните образци на изкуството, завещани от двама велики творци.

Любовта също е водещо начало в „Хофманови разкази“. Без тези любовни преживявания поетът Хофман не би могъл да твори. Той черпи вдъхновението, творческата инвенция и силата си от любовта и ако спре да обича, ще се самоунищожи като творец. Любовта го държи буден като творец, тя му позволява да създава, да измисля, да импровизира, да изгражда живота си и това да рефлектира върху живота на другите.

Дали творецът, а защо не и човекът въобще, живее повече в реалния свят или в света, който си измисля? Кой свят е по–истинският?

Живееш в света, който сам можеш да си създадеш. Вярвам, че човек е способен да стои на кормилото на живота си и да направлява съдбата си, да изгражда сам себе си. Съдбата понякога също може да се подчини на човека. Аз поне искам да вярвам в това.

Виолета Тончева – https://www.ploshtadslaveikov.com/