Той е от поколението оперни изпълнители, изцяло свързани с новото столетие. Оттогава датират първите му професионални занимания с опера – вълнуващото изкуство, донесло бляскава слава и престиж на България през втората половина на миналия век и озарено от звездния блясък на цяла плеяда златни български гласове.

Гео Чобанов смята, че появата му на оперната сцена е донякъде случайна. Той не е мечтал за такава кариера в детството, в дома му не е звучала по цял ден „сериозна“ музика, а с единствено изключение – един от дядовците му – кавалджия, в рода няма други предшественици – музиканти. Но в неговия случай сякаш съдбовна предопределеност обвързва пътя му с Музиката. А и на всеки от етапите на неговото изграждане като изпълнител се появяват точните хора.

Родителите ми навярно са усещали, че в мен има някакви музикални заложби и сигурно заради дядо ме записаха на уроци по кавал. Но тогава аз е нямало как да осъзная, а най-вероятно и те, че в тази възраст музиката изисква малко или повече „терор“ – разказва с усмивка бас – баритонът, водещ солист на Държавна опера Варна, който развива успешна кариера и в България, и по света. За да се постигне някакво ниво, се изисква много по-сериозно залягане над нотите и с инструмента. Всъщност, това е единствената професия, която се усвоява от преди първи клас. Пианистите започват на четири – пет години заниманията си с инструмента, цигуларите също.

Бях седем или осемгодишен при първата ми среща с музиката, но не ми достигна дисциплина. Упражнявах се три – четири години и прекъснах, но пък така се случи, че и до ден – днешен сме съседи с моя учител по кавал Димо Желев – действително голямо име в българския фолклор и в народните инструменти. И той е щастлив, че все пак станах музикант.

Как се случи това и имало ли е момент, в който си се замислял дали да не пробваш да направиш кариера в друга област?

Когато възникна желанието ми да уча класическо пеене, някъде в последните години на гимназията (за добро или за лошо не съм възпитаник на музикално училище) аз си давах сметка, че е нещо безкрайно несигурно дали въобще би могла се осъществи една артистична кариера. Съзнавайки го, обмислях и План Б, който ме срещна с журналистиката. Най-напред – в Радио Варна, като заплатата ми отиваше изцяло да финансирам частните си уроци по пеене. След това преминах в частна кабелна телевизия като репортер и водещ на новини. Накрая попаднах в БНТ, в екипите на Александър Авджиев и Алис Крайчева в сутрешния блок, където стажувах седем – осем месеца. С това приключи моята журналистическа кариера.

Разочарова ли те погледът отвътре в кухнята на тази професия?     

Разочарования имаше, но не те бяха причината, която ме накара да се откажа. Защото журналистиката обхваща целия живот на социума и със сигурност в нея има позиции, където човек би могъл да се чувства добре. Едно такова място е музиката, но просто пеенето надделя. А и трябваше да посещавам лекции по хармония в музикалната академия.

Повлия ми и Петър Алипиев, мой любим поет, който е трайно свързан с Варна. Познавайки творчеството, биографията му и за кратко самия него разбрах, че той също е минал през медията, работейки в БНР. Но давайки си сметка, че изкуството е самотно занимание, решил да се посвети на него и да стане поет. Така се отдръпва от света, от публичността и напуска иначе престижната работа на говорител в Радио София. Неговият пример до голяма степен ми въздейства и аз да постъпя по същия начин, за да прекарвам повече време на пианото и да се опитвам правилно да вокализирам, вместо да продължавам да се занимавам с План Б.

Кой беше човекът или хората, които ти казаха, че трябва да пееш? Имаше ли такива в твоя живот?

Имаше, не един и двама, но отначало тръгнах самостоятелно и попаднах в хор, който тогава се наричаше „Вокален колегиум“ – към хуманитарната гимназия, която съм завършил. Там се появи вокалният педагог Мила Маврова - първият професионалист, който ми каза, че имам пътечка към оперното пеене. По това време се възхищавах на по-възрастните хористи, исках да се науча да звуча като тях. Първият, който погледна по-сериозно на мен като певец беше баритонът Георги Койчев – дългогодишен солист на Варненската опера. В края на кариерата си той се появи като солист в хора и когато седна до мен, имах чувството, че слушам Борис Христов – така ми звучеше гласът му. Попитах го как прави тия магии и той се захвана с мен и го направи с много благороден жест защото, поне в началото, нямах възможността да си плащам уроците. Той ми предложи да плащам, когато имам възможност, но да посещавам уроци поне два-три пъти седмично. „Ако идваш три пъти, ще плащаш два, ако идваш два пъти – ще плащаш веднъж“, допълни той и така започнахме редовни занимания.

Повече от две години работих с него, след което дойде казармата, но и тогава не прекратих напълно упражненията. След това продължихме заниманията, докато в един момент реших, че трябва да сменя педагога, за да имам и друга гледна точка към пеенето ми. Така попаднах на Веселина Зафирова – първият човек, който ми каза сериозно, че трябва да се готвя за кариера, за израстване, за кандидатстване, за концерти. Бях последният ѝ ученик, тя беше на 81 г., когато започнахме работа. Но за мен беше и си остава човек – вселена, говореше за приятелствата си с Пипков, с Големинов, познаваше някои от най-големите ни имена в музиката. Разказваше за Саша Попов, за Добрин Петков. Била е дете, когато Саша Попов ѝ предрекъл голямо бъдеще като музикант и мога да кажа, че според мен тя е един от най-добрите ни вокални педагози. За съжаление, от един момент нататък не можеше повече да работи и аз постъпих в хора на операта. Там се задържах кратко, кандидатствах в Академията – помогнаха ми колеги, за да се подготвя и да вляза в класа на Нико Исаков. На него дължа много за вокално – техническото ми израстване и оформянето ми като професионалист.

Преди да завърша, проф. Павел Герджиков, чийто студент също бях, ме покани да дебютирам в „Сватбата на Фигаро“ в Бургаската опера. Това беше държавният ми изпит. Преди това имах дебют на Мартенски музикални дни в ролята на Мазето в постановката „Дон Жуан“ на Велизар Генчев, който дирижираше спектаклите. Така полека-лека се завъртяха нещата – отначало не ме харесаха във Варненската опера, но пък ме приеха в Русе. Сегашният служебен министър на културата Найден Тодоров е първият ми работодател. Впоследствие по негова покана съм гостувал и на Софийската филхармония. Признателен съм и на него, и на всички други, които са ми подавали ръка.

Пътят ти към голямата опера, към участията ти на сцените на всички театри в България, както и в Германия, Швейцария, Испания, Италия, Канада, Босна и Херцеговина, Румъния освен много труд е изисквал и голяма дисциплина? 

Абсолютно. Дисциплината, чувството за ред, за мярка, са много важни, жизнено определящи, бих казал. Няма ли ги, нещата започват да се разпадат. Учителката ми по пеене г-жа Зафирова казваше, че чувството за мярка върти света.

Колко е важно за един певец да бъде постоянно във форма, така че да е в състояние да спаси спектакъл или серия от представления при непредвидени обстоятелства?

Много е важно. На мен ми се е случвало, включително за ангажименти в чужбина. Такива неща са всекидневие в професията и се налага много бързо при неочаквани обстоятелства да влизаш във форма. По принцип мисля, че не трябва да се излиза от форма, дори да има възможност за по-продължителен отдих. За мен почивката не означава да си позволявам повече неща, а да си почивам от повече неща.

Азбучна истина е, че кариерата на артиста изисква доста жертви. Страдаш ли понякога от това?

Принципно е точно така, случва се и не страдам само аз, страдат и близките ми.

Срещаш ли пълно разбиране от тях или си чувал понякога: „И престани с това пеене!“

Напълно ме разбират. Последната реплика досега не съм я чувал (Усмихва се).

Сигурно срещаш млади изпълнители с отлични гласови данни и с певчески талант. Съветваш ли ги да поемат по твоя път или им препоръчваш да не се захващат с пеенето?

Комуто е писано да се обеси, няма да се удави, това е сигурно. (Засмива се) Аз съм абсолютно убеден че сцената дърпа онези, които са ѝ необходими.

Ти имал ли си такова усещане?

Лаская се все още да го имам.

Виждаш ли се в друга, различна роля от тази на певец или на журналист?

Пеенето ми дава възможност да бъда много неща на сцената, но моят глас ме е определил основно да бъда свещеник или цар. Басите рядко сме любовници каквито често са тенорите например, но желанието да бъда нещо по-различно до голяма степен го изживявам с образите си на сцената.

И два – три часа „царуване“ в спектакъл са ти достатъчни?

Не съвсем. И още една от жертвите, които съм принуден да приема: нямам време за хоби (кино, фотография, писане)

Пишеш ли?

Нямам достатъчно време, а поетичните си опити показвам само на най-близкия човек. За проза не съм се замислял, но всъщност покрай журналистиката изписах и доста проза. Винаги сядам да пиша с удоволствие, когато например трябва да подготвя сценарий за концерт, защото няма по-скучно от това да излезеш пред публиката и да кажеш: а сега ще чуете еди какво си. Трябва да има някаква история, артистът на сцената трябва да разказва истории – с пеенето си, със словото си. Трябва да пресъздаваш нещо за публиката, да ѝ дадеш част от себе си.

Какво според теб не достига на съвременната опера в сравнение с така наречената Златна ера, за която всички говорят с носталгия?

Не съм сигурен, че знам какво не достига днес на нашето изкуство. Знам, че е изправено пред много сериозни предизвикателства, свързани с това, че всевъзможни медии и шоу програми ни облъчват отвсякъде постоянно. Технологии, до голяма степен водени от комерсиални и политически интереси, отвличат съзнанието на човека. Всичко това малко или много ни заставя да съхраним нашето изкуство и да го предадем напред във възможно най-автентичния му вид.

Имаш богат опит и зад граница, пял си в различни постановки в редица държави, имаш наблюдения как се случват нещата и там, не само в България.

Да, виждам как се случват нещата, понякога пея навън, понякога гледам спектакли когато имам възможност. Впечатлението ми е, че май никъде операта не процъфтява, може би единствено в Германия.

С какво си обясняваш този факт, не губи ли актуалността си това изкуство?

Дълбоко убеден съм, че то никога няма да изгуби значението си. Мисля, че прекалената актуалност може да убие изкуството, чиято функция като че ли е да ни отдръпне от злободневието, от конкретиката на проблемите на деня и да ни върне към по-общочовешките, вечни ценности.

Има и немалко актуални, свързани с политически събития съвременни заглавия, като „Никсън в Пекин“, например...

Това е един шанс, създавайки нови произведения, това изкуство да получи някакво обновление, някакво развитие. На мен не ми достигат съвременни български опери.

Толкова рядко се поставят български опери, а когато това се случи, има интерес към тях, хората им се радват. Но се изиграват 1-2-3 представления и – край!

Не само че трябва да се поставят оперите примерно на Парашкев Хаджиев, Константин Илиев, Панчо Владигеров, но и съвременните композитори трябва да бъдат ангажирани със създаване на нови творби.

Тук вероятно имаш предвид ролята на държавата: да обявява конкурси, да поощрява написване на нови творби. И в тази връзка колко важно е човек, свързан с изкуството, да управлява културата на една страна?

Не съм сигурен дали това е задължително условие. Но при всички случаи културата трябва да се управлява от човек, който има професионално отношение към нея, а не от чиновник. Лично аз смятам, че най-големите успехи през последните 70-80 години в нашата култура са постигнати по времето, когато тя се е управлявала от Людмила Живкова и Георги Йорданов. И понеже обичам да се връщам назад, да чета истории като цяло, има един период, когато Народният театър и Народната опера се ръководят от едно и също лице – генерал Александър Гетман. Взема се решение, че той трябва да бъде назначен, за да се постигнат световни успехи и е факт, че точно тогава това се случва. Тогава изгряват Гена Димитрова, Гяуров, Никола Николов и кой ли още не. Имах щастието да се запозная и за кратко да общувам с Гена Димитрова. Тя разказа как дълго време търсила директора на двете институции по някакъв въпрос. Накрая го намира в Народния театър, следван по петите по същото време от някакъв режисьор, който е пред премиера, а на артиста в главната роля не му достига време, за да обхване ролята. И той обяснява на директора: „Другарю генерал, той в края на пиесата трябва да деградира. За това му трябва време“ – „Ами да репетира, докато деградира“ – отговаря кратко и ясно Гетман. И колкото и недодялан да е изглеждал тоя човек, имал е отношение към изкуството.

Поговорихме за недостатъците и за това какво не достига на операта. А какво според теб е в излишък при нея?

Понякога нагарча търсенето на финансов резултат от спектаклите. Нагарча и самоцелното вкарване на модерни теми и модерни технологии, а също и слизането до нивото на ниските страсти. Ето такива неща понякога ме огорчават. Но пък има други неща, които ме вдъхновяват и те все още преобладават.

Кои персонажи са ти по-интересни – по-близките до теб и до същността ти като човек и като артист или тези, с които съществено се разминавате?

По-интересни са ми тези, които са далечни, защото близките до мен изглеждат коварно ясни. Давам си сметка за това и предпочитам по-отдалечените от мен, защото повече ги търся, за да ги огледам по-добре.

Как се постига тази органичност, това сливане с образа до степен да накараш зрителя да забрави, че пред него е този или онзи артист, а да вижда в него единствено героя му?

Много съм разсъждавал върху това. То е преди всичко актьорска задача, но тя трябва да се пречупи и през гласа. Има два вида актьори – които се потапят в ролята и тяхната персонализация се изгубва и други, които пречупват ролята през личността си и лично за мен това е по-голямото майсторство – да го направиш по твоя начин. Но и първото също не е за отричане и не бих казал, че е по-слабо от второто. Във втория случай обаче виждаш почерка, виждаш стила, а за да го постигнеш, е нужен повече житейски и професионален опит. Изкуството като цяло изисква зрялост.

Да поговорим за значението на постановчика и на диригента, за да бъде един спектакъл наистина това което вие, артистите, искате да бъде: бляскав, запомнящ се, да искри, а не хората да се прозяват от скука?

Някъде бях прочел думи на Валери Петров, че най-вредното в изкуството е:  „Може и така“. Не, не може така, не може всякак. За да има изкуство, то трябва да хваща за гърлото и в тоя смисъл ролята на диригента и на режисьора е важна, за да дадат посоката и да бъдат много убедително в нея. Тогава, когато се получи хомогенна сплав в постановъчния екип, резултатите със сигурност ще дойдат.

Има ли роля, която стои в подсъзнанието ти и се стремиш да я достигнеш?

Има, разбира се, не една – Мефистофел, Борис Годунов... Крал Филип не съм го пял в България, но пък имам привилегията да съм го изпълнявал в чужбина. Бих искал да покажа и тук, на родна сцена този знаков за басите персонаж.

Започваш пътя си на професионална сцена в Русе, но родната Варна те притегли към себе си?

Във Варна ми подаде ръка госпожа Даниела Димова и вече близо 15 години съм част от артистичния състав на този театър.

Каква е тайната на този колектив според теб?

Да, имаме колектив и мисля, че трупата е много сплотена. В по-голямата си част ние сме приятели и дори ни е приятно да се забавляваме заедно. Познаваме си семействата, аз например знам родителите, братята и сестрите на повечето колеги от моето поколение. Това за нас тук е нещо нормално.

Само след дни ти предстои дебют като Рамфис в „Аида“ от Верди във Варна и в края на декември – гостуване в Канада като специален гост на новогодишната Гала на оркестъра „Kindred Spirits“ под палката на друг българин, Кристиан Александър и с участието на канадското сопрано Алекса Франкиан.  Програмата съдържа увертюри, арии и дуети от оперни шедьоври на Моцарт, Верди, Пучини, Доницети, Росини, Гуно, Чайковски. С какво чувство се завръщаш в Торонто за поредното си участие там?

Първото ми гостуване в Канада, бе уникално събитие в моята кариера. Поканата дойде след един спектакъл, в който ми се наложи по спешност да заменя заболял колега в ролята на Захария в „Набуко“. Госпожа Емилиана Благоева е гледала спектакъла и малко след това отправи покана към мен за концерт в Канада през 2023 г. Впоследствие дойдоха и поканите за концертите през 2024 г. Те бяха много успешни и ми донесоха голямо удовлетворение. Българската общност откликна топло, получихме морална подкрепа и от семейството на българския предприемач Игнат Канев, и от дипломатическото ни представителство в Торонто.

Пожелавам ти успех в тази Гала и във всичките ти планове за новия сезон!

Благодаря!

Интервю на Виолета Тончева

Гео Чобанов. Бас-баритон. Роден през 1975 г. във Варна, Гео Чобанов завършва НМА „Панчо Владигеров” в класа по оперно пеене на проф. Нико Исаков (2002 – 2006). Дебютира с партията на Мазето в „Дон Жуан” от Моцарт на Международния фестивал „Мартенски музикални дни” с Държавна опера Русе, под диригентството на Велизар Генчев. От 2007 до 2009 г. е солист на оперния театър в Русе, където пресътворява множество партии в оперите „Дон Жуан”, „Сватбата на Фигаро”, „Кармен”, „Тоска”, „Мадам Бътерфлай”, „Манон Леско”, „Дон Карлос”, „Бал с маски”, „Травиата”, „Аида”, „Лучия ди Ламермур” и „Севилският бръснар”.

Има изяви във всички български оперни театри. Гастролира в много страни на Европа, участва в престижния оперен фестивал в Солотурн, Швейцария с оперите „Евгений Онегин”, „Манон Леско” и „Травиата” (2009).

Oт 2013 г. е солист на Държавна опера Варна, където изпълнява басовите партии в редица заглавия, сред които „Граф Ори”, „Севилският бръснар”, „Любовен еликсир”, „Дон Жуан”, „Трубадур“, „Набуко“, „Летящият холандец“, „Норма“, „Дон Карлос“, „Дон Паскуале“, „Дама Пика“ и др.

През 2014 г. пее, заедно с Карло Коломбара, в концерта „Басисимо”, по повод 100 г. от рождението на Борис Христов. През 2024 г. участва в националния проект „Български баси за Борис Христов“, в който най-добрите български баси представят в 6 български града концерти с емблематичен репертоар за световните триумфи на Борис Христов.

Гео Чобанов гастролира в международни оперни продукции в Германия, Швейцария, Испания, Италия, Босна и Херцеговина, Румъния, Канада и др. В богатия репертоар на певеца специално място заема камерната музика.