Искате ли да получавате новини от нас - за премиери, промоции и др.?

Интервюта

„ТОСКА“ ИЗГРАЖДА НОВ СТАНДАРТ В ОПЕРНИЯ СВЯТ

МАЕСТРО ПАВЕЛ БАЛЕВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за нарушаването на оперните традиции от Пучини и особеностите в партитурата на „Тоска“; откъсването от типичния италиански оперен стил и красивото пеене в търсене на по-натурален подход при водене на вокалната линия; постигането на фина нюансировка и прозрачно звучене; изчистването от наложени вредни традиции; изборът да бъдеш верен на композитора и защитник на партитурата. 

Как „Тоска“ се вписа в творческата Ви биография?

Първата „Тоска“, която правих, беше през 2001 година и вече повече от 20 години се занимавам периодично с това заглавие, а през 2025 година ми предстои нова постановка във Франция. Развивал съм се с тази творба, с времето осмислям и променям някои неща, на базата на натрупания опит и това, което ме изгражда като диригент. Самата „Тоска“ изгражда нов стандарт в оперния свят. С „Тоска“ Пучини съвсем осъзнато загърбва типичната италианска оперна традиция, дистанцира се от обичайната подредба на соловите номера и ансамблите. „Тоска“ не се ориентира по структурата на Вердиевите опери, както и по белкантовата архитектоника на Белини и Доницети. Срещат се поредица от дуети, което е в пълен противовес на тогавашната оперна традиция.

Ролята на Ники Марон, сестрата на звездата Рейчъл Марон, е голямо предизвикателство за мен, защото като певица рядко съм се сблъсквала с актьорската професия. Сега Борис Панкин ме предизвиква в тази посока и аз съм му много благодарна за това. Образът на Ники е драматичен и труден, но в същото време и близък до всеки от нас. Кой ли не се е чувствал недооценен или не е успял да прескочи летвата, която си е поставил, или пък не е постигал големите си мечти. Като Ники аз се отказвам от любовта си, претърпявам и други сериозни лични крахове, а накрая ме убиват. За да пресъздам всичко това, разчитам на интуицията си. Следвам себе си и първото усещане, което обикновено остава най-вярно. Съобразявам се с всички указания и корекции на режисьора и съм открита за всякакви препоръки, защото искам да натрупам опит в актьорската игра. Чувствам се прекрасно в екипа на „Бодигард“ и този мюзикъл ще остане завинаги в сърцето ми.

АКТРИСАТА ОТ УЕСТ ЕНД ЛОНДОН МАНАЛ ЕЛ ФЕЙТУРИ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за участието си в мюзикъла „Бодигард“; подготовката за срещата с музиката на великата Уитни Хюстън със специален фитнес и хранителен режим; решението да научи ролята си на български, един от шестте най-трудни езика за нея и защо в България е по-хубаво от Америка; още за емоцията на момента в театъра и удоволствието да се развива като артист в екипа на „Бодигард“.

Защо харесвате музиката на Уитни Хюстън?

Израснала съм с нея, всяка песен е свързана със спомен. Но сега трябваше да науча песните ѝ за ролята на Рейчъл Марон в „Бодигард“. След като Уитни Хюстън приема ролята, Кевин Костнър я чака година и половина да се освободи за участие в продукцията. Първоначално една афроамериканка отказва ролята, след което Костнър кани Уитни да се яви на прослушването, впечатлен от последния ѝ филм. Всяка песен е свързана с нещо, което се случва в живота на Уитни, макар че не тя е писала песните. Но подборът е неин и това е от съществено значение. На мен като актриса тази роля много ми допада. Старая се да развия героинята си, макар че никой не може да се сравнява с Уитни Хюстън. Тя е като Елвис Пресли, една от световните икони. Ще звучи смешно, ако кажа, че искам да съм като нея. Така че аз не играя Уитни Хюстън, аз играя ролята на  Рейчъл Марон, която изпълняваше Уитни Хюстън.

ПОЖЕЛАВАМ НА КЕВИН КОСТНЪР ДА ИГРАЕ В МЮЗИКЪЛ

ОРЛИН ГОРАНОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА с едносрични и иронични, но важни отговори за ролята си в мюзикъла „Бодигард“

- Орлин Горанов с още една роля в „короната“, този път на самия Бодигард...

- Благодаря за този въпрос (иронично). Ей така, събудих се една сутрин и се видях щастлив като Бодигард. Но не като Кевин Костнър, защото той не е играл в мюзикъл, което му пожелавам от сърце.

- Освен в телевизионният формат „Последният печели“, за Вас няма тайни на поп сцената, в операта и в мюзикъла. Кой жанр все пак предпочитате?

- Харесвам мюзикъла, защото той е квинтесенция на всичко, което правя. Като всяка една роля и ролята на Бодигард има своята специфика и трябва да бъде добре отработена, така че гледам максимално да вляза в кожата на моя герой, за да се получи добър образ. Такъв, какъвто трябва да бъде. Ролята е доста широкопластова и аз ще се опитам да направя един такъв бодигард, който е верен.

- И се влюбвате в Уитни Хюстън...

 - Моята Уитни Хюстън – Манал ел Фейтури, е много емоционална, красива, изключителна актриса и добър колега. Мисля, че ще стане страхотен спектакъл. Не звезден, защото звездите са на небето и още не сме ги видели да ходят по земята. Но пак казвам, оставам с надеждата, че ще се получи едно добро шоу.

- С ирония и самоирония поддържате сякаш лека дистанция...

Защото, както обикновено, съм сам, винаги много сам... (придобова тъжен вид, после се разсмива) Не ми вярвайте, това беше реплика на моя герой.

Вашият Франк Фармър излъчва, освен всичко останало, и едно особено благородство. То, благородството Ви е „присъщо“ още от Дон Кихот и Дон Ликууд, ако се върнем към онези хубави варненски мюзикъли „Човекът от Ла Манча“ и „Да пееш под дъжда“. Как „съжителствате“ с толкова благородници?

Елате на премиерата на „Бодигард“ и ще разберете (засмива се).

 

РЕЖИСЬОРЪТ БОРИС ПАНКИН пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за работата си над мюзикъла „Бодигард“; постановъчния екип и преобладаващите млади артисти; срещата между двама професионалисти от различни сцени - Рицаря на мюзикъла в България Орлин Горанов и актрисата от West End Лондон Манал Ел Фейтури в ролите на бодигарда Франк Фармър и певицата Рейчъл Марон; предизвикателството да изпееш 14 хита на Уитни Хюстън един след друг и същевременно да говориш български; благородството да се откажеш от любовта. „Бодигард“ – 22 юли, 21.00, Опера в Летния театър – Варна 2023. Премиера за България

- Има няколко неща, които със сигурност правят Борис Панкин щастлив – любимите му кучета и мюзикълите, които поставя. Последната му любов е „Бодигард“ – премиера за България във Варна.

- Най-щастлив ме правят децата в Американския колеж, които обучавам, не за да станат непременно артисти, а за да се научат да разбират и обичат изкуството. Да, кучетата са моите деца. И да, „Бодигард“ е последната ми любов, вече двегодишна, като имам предвид всички етапи, през които трябваше да се премине, за да стигнем до постановката. Неочаквано за мен „Бодигард“ се оказа нов етап в творческия ми път. Избрах да работя с хора, с които досега не съм работил - костюмографката Първолета Чавдарова – Летиция и сценографа Денис Иванов. Летиция има дългогодишна практика в балетни постановки, работи в Русенската опера и е главен художник на Националния балет в Косово, в Берлинската опера постави неотдавна опера на Хендел, а „Бодигард“ е първото ѝ участие в мюзикъл. Наред със 150-те великолепни костюма за „Бодигард“, тя изработи за мен специално сако, с което ще се поклоня на премиерата.

Илина Михайлова: Обожавам всички качества на Норина

Това е роля, която Ви пасва като ръкавица, подхожда силно на сценичната Ви енергия. Има ли все пак предизвикателства в партията на Норина, къде е спецификата на образа?

Това е една много обичана от мен роля, с нея спечелих конкурс в Комо, където наградата беше да пееш в „Дон Паскуале“ в четири големи италиански театъра. С Норина съм се срещнала още преди 20 години и от пръв поглед се влюбих в този персонаж – толкова женствена, толкова хитра, енергична и романтична. Доницети го е написал прекрасно – една жена ще мине през всички препятствия, ако е решила да се бори за своята любов.

Драматични или комични сюжети посреща с по-голям ентусиазъм съвременната оперна публика?

Съвременната публика има различни нужди, но съм забелязала, че след комедия всички излизат от салона усмихнати, въодушевени, заредени с весели емоции. Разбира се, не можем да отречем шедьоврите с драматичен край, но комедия може би се прави по-трудно. Трудно е да останеш сериозен, докато разиграваш смешни шеги, така че в актьорски план бих казала, че е по-лесно да пресъздадеш трагедия, отколкото комедия.

Комедията на пръв поглед е „по-лека“ за пеене. Така ли е в действителност или напротив?

Комедията на пръв поглед наистина звучи и изглежда по-леко, тъй като и самата техника на пеене трябва да бъде по-бравурна, има повече пасажи, гами, височини, стакати, което публиката отразява като феерично пеене. Това изобщо не значи, че за артиста е по-лесно. Напротив, трябва да има много концентрация, всички вокални трудности да са толкова добре овладяни, че наистина у хората да остава усещане за лекота. Комедията всъщност е труден артистичен и вокален опит, който ние артистите трябва да покажем по най-добрия начин.

Ще пеете Дон Паскуале на премиерата в Опера в Летния театър - 2023. Усещате ли се достатъчно творчески зрял, за да се превъплътите в този образ?

Преди години дебютирах в прекрасната постановка на Кузман Попов и ролята ми допада изключително много. За мен това е една от най-комичните роли, в които съм играл, другата е на Дон Базилио.

Какви са вокалните и хореографските предизвикателства на ролята?

В арията трудността ми е във въздуха. Тъй като имам много малки паузи да дишам, а в същото време сценично се движа много, се задъхвам и е много смешно накрая, когато казвам „Son rinato!“ (Преродих се!), а всъщност съм в кислороден дефицит. Ролята е пълна с много комични ситуации и е наистина една от любимите ми, макар все още да не съм я играл достатъчно много.

Чисто комичен ли е образът на стареца, който бленува за млада жена, или има и по-дълбоки нюанси?

Истината е, че ако Ернесто беше приел молбата на чичо си да се ожени за жената, която му е намерил, сюжетът щеше да е различен и със сигурност не така забавен! Дон Паскуале започва да си търси жена с помощта на доктор Малатеста, за да натрие носа на племенника си, но играта му харесва до момента, в който Норина за броени секунди се превръща от жената мечта в жената чудовище. Разбира се, образът на Дон Паскуале е комичен, а след шамара – и тъжно задълбочен.

Съпружеската ви двойка се пренася и на сцената в този сюжет. Лесно ли се сработвате с Илина, или се случва да имате разногласия около изпълненията? Репетирате ли дуетите си вкъщи?

Когато съм на сцената с Илина, винаги е много забавно (най-вече в комичните опери)! Много е приятно да си около нея, защото е добре подготвена и дава сто процента от себе си. Разбира се, пеем си дуетите заедно, а понякога имаме разногласия, които много рядко се превръщат в спор, но със сигурност не чак толкова ожесточен както в тази творба.

Кое в „Дон Паскуале“ прави творбата актуална и днес?

Сюжетът винаги е бил и ще остане актуален в днешно и бъдеще време, като изключим това, че в реалния живот жената след развода взема половината покъщнина, докато тук играта с нотариуса е фиктивна и всичко е само шега и добре скроен план.

ДА ЖИВЕЕШ ЛЮБОВТА НА КАЛАС И ОНАСИС

ЕВА ПЕРЧЕМЛИЕВА и МАРИОС АНДРЕУ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за емоционалната си среща с великата любовна двойка Мария Калас и Аристотел Онасис в операта-мюзикъл „Калас и Онасис“ от Христос Папагеоргиу. Продукция на Държавна опера Варна, световна премиера 21 юни, 12 август, 21.00, Опера в Летния театър – Варна 2023

- Какво означава за Ева Перчемлиева да пресъздаде образа на божествената Мария Калас?

- Ева Перчемлиева: Още в началото ме грабна самата идея, че е написана съвременна творба за Мария Калас, която всички сопрани по света обожават. Малко е да кажа, че за мен е чест да бъда първата Мария Калас в световната премиера на операта-мюзикъл „Калас и Онасис“, това е повече от чест. Когато започнах да се подготвям за прослушването, се задълбочих в нейната биография и бях разтърсена от трагичната й съдба. Хората я познават предимно като певица, най-великата певица на всички времена, но знаят малко за нея като човек. Тя е имала нерадостно детство, израсла е без ласката на родителите си, които очаквали момче, а се родило момиче. Нямала избор за нищо, наложили й дори заниманията с пеене. Амбициозната й майка се интересувала единствено от кариерата на дъщеря си и не я дарила с любовта, от която всяко дете има нужда. Всичко това белязало характера и живота на Мария. Посветила се на операта, тя достига неземни висоти в изкуството, но пропуска личното си щастие.

- Защо една оперна дива се оставя на мъж да погуби живота й?

- Ева Перчемлиева: Отговорът е лесен. Мария, свикнала да я харесват като певица, изведнъж среща мъж, който я харесва като жена. Разбира се, тя и за него е великата Калас, но това не е от първостепенно значение. С този естествен, весел и забавен човек, със силно развито чувство за хумор, тя се е чувствала като дете.

- Хм, весел и забавен човек... Имаме сякаш различна представа за Онасис - егоцентричен и високомерен финансов магнат, преследващ единствено личните си интереси. Какво мисли Мариос за своя герой?

- Мариос Андреу: Това, което казваш, е вярно и не съвсем. Онасис наистина е бил доминантен, целеустремен, решителен. Човек на действието, той сам определя правилата, не се съобразява с нищо и никого, никому не дава обяснение, винаги взима и получава това, което иска – от любовта до убийството. Той стига до край във всяко свое начинание и на мен ми беше трудно да пресъздам точно тази негова същност. Да настроя съзнанието и чувствителността си така, че докато изпълнявам ролята, да не се отклонявам нито за миг от основното в характера му. А срещата с Мария за него е била като магия, той няма какво да вземе от нея, той просто силно се влюбва.

АЛБЕНА ДАНАИЛОВА, концертмайстор на Виенската филхармония пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА и МИЛА ЕДРЕВА за първата си среща във Варна с Концерта за цигулка и оркестър на Панчо Владигеров; обиграният диригентски жест на Павел Балев; удобно написаната солова партия; типичните „панчови модулации“; класическата музика по съкратени формули като обедняване на човешкия дух; камерните формации като реклама; поуката от ковид пандемията за незаменимото живо преживяване; уеднаквяването, дигитализацията и изкуственият интелект срещу вертикала на изкуството; новото произведение като ново начало и нов път, който трябва да се извърви.

- Чудесно е, че след като Албена Данаилова свири със Софийската филхармония, Оркестъра на БНР и на Радио Класик ФМ, сега я посрещаме за пръв път във Варна за симфоничен концерт с Оркестъра на Държавна опера Варна и маестро Павел Балев. Какво е усещането от първите репетиции?

- Във Варна не съм за пръв път, но наистина за пръв път свиря с оркестъра на Варненската опера. Познавам се отпреди с маестро Павел Балев, с когото имахме премиера в Германия. Сблъскването с една симфонична творба на Панчо Владигеров, написана за цигулка и оркестър, както и с обигран диригентски жест, който събира нещата заедно, е вълнуващо. Да, развълнувана съм, защото съм на родна сцена и ми предстои премиера.

- Предполагам, че рядко свирите български творби, но когато има такъв случай, подхождате ли по различен начин към тяхната интерпретация или професионалното Ви отношение е същото, както при всяко друго произведение?

- И едното и другото. Отношението трябва да бъде професионално, но у мен всеки път нещо трепва, пробуждат се някакви усмивки от миналото и ме застигат мелодии, които напомнят за нашия фолклор и за всичко това, което сме ние, българите. Разбира се, че има такъв български елемент, но специално в този концерт той почти липсва, като изключим последната част.

- Концертът за цигулка и оркестър на Панчо Владигеров е знаков в много отношения - за пръв път е изпълнен от Берлинската филхармония, с него Панчо Владигеров като композитор и Любен Владигеров като солист записват първото българско участие в Залцбургския фестивал. И ето сега първата жена-концертмайстор на Виенската филхармония ще бъде солист на същия концерт във Варненския Великденски музикален фестивал. Любопитно е, от Вашата гледна точка на цигулар, как е написан този концерт, доколкото се знае, че в композирането му Панчо Владигеров е вземал предвид мнението на своя брат-близнак Любен Владигеров.

- Концертът е написан много удобно за цигулка, като изключим типичните „панчови модулации“, с които се изсипват тонове ноти и от мен, и от оркестъра. Като цяло музиката е приятна за свирене и наистина удобна за ръцете, което показва, освен намесата на Любен Владигеров, и чудесната симбиоза между двамата братя.

ДА ВОДИШ ВИБРАЦИЯТА С МИСЪЛ

ТЕНОРЪТ КАЛУДИ КАЛУДОВ разказва пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за интелекта, който е по-важен от гласа и може да превърне дефекта в ефект; влиянието на народното пеене върху българските тенори; незабравимите уроци на Никола Николов, пренесени от сцената и в педагогическата дейност на Калуди Калудов; грешната представа за събуден и несъбуден глас; любимият герой Де Грийо от „Манон Леско“ на Пучини; сравнението с Карло Бергонци и престижното място на Калуди Калудов в класацията на 10-те най-добри тенори в света; първата и последна среща с италианските клакьори; рисуването, с което певецът има какво да каже на своята публика; наградата „Феникс“ на Държавна опера Варна за 70-годишния му житейски път и блестящата 45-годишна кариера, свързана и с оперната сцена в родния град.

– Красотата на операта създават всички гласове, но все пак публиката поставя тенора на пиедестал. Любопитно е какво мисли за това един познат на целия свят тенор като Калуди Калудов.

– Това за пиедестала е много красиво казано. Наистина тенорът е глас, който винаги  печели със своя висок регистър. Той раздава лъчезарност на сцената и много любов, винаги играе любовници, приятели, женихи и т.н., така че сигурно това е една от предпоставките, които до известна степен правят тенора първостепенен. Но той не бива да се осланя на това предимство, защото интелектът е по-важен от гласа. Интелектът винаги може да обърне дефекта в ефект и да превърне дори грозния глас в един много кантиленен глас, който да създава емоции и да доставя удоволствие. Като певец, а и като вокален педагог, аз винаги поставям на първо място интелекта на човека. Погледнато професионално, в момента в който запява певецът, той усеща  вибрацията на гласа, която трябва да води с мисъл. Това наричам умение да пееш в хармония със себе си. С две думи не мога да го обясня, защото педагогиката е свързана и с показване, педагогът е длъжен да покаже как да бъдат покрити изискванията му. Така че техниката на пеене е проста, но не е достатъчна за изграждане на ярка кариера.

– Трябва ли да противопоставяме българските срещу италианските тенори, българските баси срещу руските, примерно, или всичко зависи от индивидуалността и школата, която формира и моделира певеца?

– Да, географската предопределеност има значение. В по-южните страни, като Испания, Италия, също България, се раждат повече красиви и богати гласове, в сравнение с други страни. Освен това бих казал, специално за българските тенори, че са повлияни от нашето народно пеене. Тази икономичност и дълга фраза, която притежава един български тенор, нямат тенорите от много други страни. Наблюдавал съм го неслучайно, тъй като винаги съм се интересувал от една по-дълга фраза в пеенето. Имам предвид, че зародишът на музикалната култура трябва да се търси във фолклора на нацията. Ако в испанския и португалския фолклор има много проточени и тъжни песни, а италианската музика изобилства с канцонети, то българските народни песни също се отличават със своя специфика. Баба ми казваше – викнал, та запял. И наистина, ако човек не викне и не провокира движението на изтичащата вибрация, той не може да продължи по-нататък.

TOP