ЦВЕТА ХРИСТОФОРУ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за своята постановка „Дидона и Еней“ от Хенри Пърсел; за античния театър като еталон за нейните творчески решения; за       бароковата естетика, възраждането на античните традиции и максимата „Музиката е театър, целият живот е театър“; за Дидона и нейния огледален образ Магьосницата като израз на  дуалистичната борба у човека

Дидона и Еней“ от Х. Пърсел. Либрето Н. Тейт. Съвместна продукция на Държавна опера Варна с Оперна организация Кипър. Диригент Стефан Бояджиев. Режисьор Цвета Христофору. Хореография Мария Захариу Карапита. Сценография Андреа Параскева. Костюми Катя Лозанова. В ролите: ДИДОНА - Даниела Димова; ЕНЕЙ - Мариос Андреу, Свилен Николов; БЕЛИНДА - Тасула Ворка, Мария Павлова; МАГЬОСНИЦА – Цвета Христофору; ПЪРВА ВЕЩИЦА - Стилияна Стоянова; ВТОРА ВЕЩИЦА - Вяра Железова; ВТОРА ЖЕНА - Благовеста Статева; МАТРОС – Христо Ганевски, ДУХ - Лиляна Кондова. Пиано Жанета Бенун. Оркестър на Държавна опера Варна. Премиера 8, 16 юли, 21.00, Театър Римски терми – Варна 2019

Поздравления за постановката на „Дидона и Еней“ от Хенри Пърсел, чиято премиера предстои на 8 и 16 юли в тазгодишното издание на Театър Римски терми – Варна 2019. Как премина премиерата в Кипър, която предшестваше варненската?

Премиерата в Кипър мина при небивал успех. Имаме покана за 18 октомври тази година в Никозия, а през май 2020 г. ще представим „Дидона и Еней“ в Ларнака, Лимасол и Пафос.

Навсякъде по света летните спектакли на открито привличат публиката и в това като че ли предварително е заложен успехът на представлението.

Несъмнено в спектаклите на открито има неописуема магия, чар и мистичност, това всеки без колебание ще признае - от организаторите и участниците до самата публика. Може би тези усещания се крият далече във времената при възникването на античния театър. Старогръцката култура, наричана още „култура на празника“, е известна със своите мистериални празници от неелински произход. Привнесени в Гърция от културата на древните балкански народи, тези празници целят преобразяване на действителността, откъсване от делника и доближаване до отвъдния, нематериалния свят. Те изразяват и една носталгия по времето, когато некомерсиализиран театърът е изпълнявал основните си функции - да възпитава и лекува чрез κάθαρσης (от гр. катарзис, пречистване), в случая чрез съпреживяване, т.е. чрез състрадание и страх душата да се пречисти и да стигне до духовно изцеление. Раждането на античния театър изконно е свързано с траките и орфизма.

Може ли да се прецени в каква степен тези атавистични възприятия са останали в съзнанието на съвременния човек?

Ние живеем в затвора на нашите възприятия - човек чува вибрации в диапазон от около 16-20 000 Hz и вижда в честота от 400-790 Hz. Всичко извън тези честоти е тъма, която се опитваме да опознаем със спектрограф и то пак в рамките на научно-техническото ни развитие. Попаднали под звездите в съприкосновение с Божествения космос, ние може би интуитивно усещаме тайнството, съхранено в космогонията на нашите праотци – траките. Така ставаме участници в ритуал, чрез който всеки звук създава материя и нова вселена, ритуал, в който дори и непосветените усещат сливането с природните сили на сътворението и съзнават, че могат да разрушат затвора на собствените си възприятия.

Защо избра да режисираш именно „Дидона и Еней“ от Пърсел? С какво свързваш това свое творческо решение?

Когато един творец взема решения, той винаги има отправни точки, критерии. За мен Античният театър с двата си основни принципа: да възпитава и чрез процеса катарзис да изгражда ментално здраво общество, е еталон при вземането на творчески решения.

Изборът ми да поставя барокова опера до голяма степен е свързан именно със стремежа на бароковите оперни композитори за възраждане на изгубените антични традиции. Оперите на Пери „Дафне“ и „Евридика“, които се опитват да възродят класическата древногръцка драма, както и ораторията на Кавалиери “Представление за душата и тялото “ очертават мелодраматичната реформа от 1600 г., която бележи рязък поврат и проправя пътя на нов стил, утвърждаващ във всичко максимата "Музиката е театър, целият свят е театър".

Този стил се вписва в бароковата естетика (1600-1750), вселена на промени, на движение и представления. Изкуство на илюзията, барокът разкрива света, не в неговата обективна действителност, а като нещо видяно. В този смисъл, цялото бароково творчество носи в себе си представлението и театъра. В своята „Поетика” Аристотел казва, че всеки вид поезия (епическа, трагическа, комедийна, дитирамбическа и др.) е вид подражание (от гр. mimesis), като различните видове подражание се различават по това, на какво подражават, по средствата, с които подражават и по начина, по който подражават. Самата трагедия Аристотел описва като „подражание на действие, сериозно и завършено“. Трагедията, казва той, е подражание с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх тя извършва очистване от подобни чувства.

Как тези естетически принципи се транспонират в музиката на барока?

Бароковото изкуство изисква от музиката ново измерение - изобразяване и изразяване. И тъй като в природата на барока е заложено да представя света като театър, музиката ще трябва също да показва нещата не в тяхната природа, а такива, каквито те изглеждат. Внушението на привидното чрез музиката минава през изключително тънки умения, родени от търсенето на мощна експресивност на звуковия език. Исторически бароковата естетика намира своя пълен разцвет в големите драматически форми опера, оратория, мотет и кантата. Може да се каже, че операта е истинският бароков жанр: „Тя е посветена на големи теми (любов, живот, смърт) и на сцената се появяват герои в обстановка на силна екзалтация. Желанието за изразност задейства всички музикални средства - дисонанси, хроматика, смели модулации, подчертаващи страстта и болката” (Д. Патиер, „Музиката на барока“).

Именно силното желание за изразност ражда новите музикални барокови средства - basso continuo (инструментална партия в баса, съпровождаща задължително и непрекъснато горните партии) и речитатива – „точната среда между декламацията на трагедията и музикалния рисунък” (Л. дьо ла Вивил). Basso continuo и речитативът са двете завоевания на XVII век, които са истинска революция, една от най-значимите в цялата история на музикалния език.

И в операта „Дидона и Еней“ от Пърсел тези характеристики се разпознават...

След толкова прочетени митове между всичките общи неща неизменно присъства Горе - светът на боговете и Долу - подземният свят, светът на страданията, на сенките, светът на демоните и мъртвите. И земята - или както се нарича в българския епос, белият свят. На нас се пада най-тежката задача. Ние сме пазителите на равновесието и хармонията между другите два свята. Равновесието между Горе и Долу! Един човек може да бъде за някого лош, за другиго - много добър, зависи в какъв момент от живота му са го срещнали. Затова, въпреки че по либрето и по Вергилиевата „Енеида“ Дидона се самоубива, заедно с нея ще умре и злото (Магьосницата). Архимагьосницата ще бъде огледален образ на Дидона, сянка приела σάρκα (от гр. плът) - живот роден от страховете, неувереността и негативните мисли на Дидона. Водещи постоянна борба, двете сили, смирени и равностойни в смъртта, се сливат и спират старото си съществуване. Със смъртта идва освобождението от дуалистичното възприятие на създаваната от човека реалност и героите, надхвърлили понятията за добро и зло, съблекли старите си обвивки, ще са готови за живот, окъпан в цветовете на дъгата. Ритуал на равновесието и трансформацията в нова форма на живот.

Прочетете още : 

https://www.operavarna.com/index.php/bg/novini/interviews/2532-interviu-s-daniela-dimova-kogato-caricite-se-vlubvat

https://www.operavarna.com/index.php/bg/novini/aktualni-novini/2530-didona-enei-tatar-rimski-termi-2019

http://bnr.bg/varna/post/101011108/zvezdniat-tenor-fabio-armiliato

Режисьорът БОРИС ПАНКИН пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за звездите в мюзикъла „Да пееш под дъжда“ Орлин Горанов и Мариан Бачев, както и за ансамбъла от солисти; за мястото на мюзикъла до операта и театъра; за връзката между режисьора и екипа и защо Варна e българската столица на мюзикъла

4, 5 април, 19.00 – Предпремиера на Великденски музикален фестивал – Варна 2018
20 юни, 21.00 – Премиера в ММФ „Варненско лято“ и Опера в Летния театър 2018. Премиера за Европа и България

Какво място заема „Да пееш под дъжда“ в сърцето на Борис Панкин, благодарение на който този мюзикъл се поставя във Варна?

Първо място. Винаги на първо място в сърцето ми е това заглавие, което поставям в момента. За мен е чест да работя за пръв път с Варненската опера върху мюзикъла „Да пееш под дъжда“, още повече, че преди Великден излизаме за пръв път пред публика. Във Варна, където сценичните изкуства се радват на силна традиция – над 90 години за театъра и над 70 за операта.

Смятам, че заслугата за първата постановка в Европа на точно тази версия на „Да пееш под дъжда“ не е моя, а на продуцента - Театрално-музикален продуцентски център Варна и г-жа Даниела Димова, като негов директор. Нашият екип се чувства призван да занимава хората с красивите неща в живота и с музиката, която е най-висшето от всички изкуства. Не може да не признаем, че са достатъчни само 4 такта, за да попаднем в друго измерение. Затова в „Да пееш под дъжда“ нямам усещането за някаква пионерска работа, която вършим, а по-скоро се чувствам като част от своеобразен арт командос, чиято цел е да достави радост на публиката.

Орлин Горанов дойде да ме поздрави за моя спектакъл „Ах, този джаз“ в Народния театър и така се запознахме. Оттогава досега той участва в мои мюзикъли, работих с него и в драмата.Може би не знаете, че най-напред Орлин е искал да стане драматичен актьор. Не го приели на последния кръг във ВИТИЗ, затова пък влязъл в Консерваторията. Знам даже кой професор го е скъсал във ВИТИЗ, но няма да го издам ( смее се). Орлин също е прекрасен певец и артист, има и своите кино образи.

Много му отиваше ролята на Президента в „Мисия Лондон“.

О, да. С Мариан и Орлин работим заедно вече седма година, като мюзикълът „Да пееш под дъжда“ е нашият общ пети проект след „Човекът от Ла Манча“ в Пловдив и Русе,"Операцията" в Сатиричния театър, „Апокалипсис сега“ и други.Държа обаче да подчертая, че Варна е българската столица на мюзикъла. За да го установиш, е достатъчно само да погледнеш афиша на Варненската опера.

Приятна констатация. Извън Орлин и Мариан, как премина кастингът?

За кастинга направихме прослушване с Маестро Страцимир Павлов. От явилите се 30-ина души диригентът, когото аз принципно смятам за водещият в мюзикъла, избра 18 и те бяха приети от работодателя ни, г-жа Димова, без никакви уговорки. Да не пропусна също, че за постановката не са жалени средства и бюджетът ни е точно такъв, какъвто би трябвало да бъде.

В момента разполагаме с ансамбъл от солисти. Така ги наричам, защото те всички са солисти в ансамбъл, т.е. точно това, което е специфично за мюзикъла. Добавям и балета на Варненската опера, от който ние - аз и хореографът Боряна Сечанова сме възхитени, както и Марияна Крънчева, вторият хореограф. Всички артисти бързо влязоха в стила на мюзикъла и това прави нещата да изглеждат почти като някаква идилия, някаква обетована земя, която другаде не съществува у нас. А „Фактите са най-упоритото нещо на този свят“, както казва Булгаков.

Не са малко и младите участници в мюзикъла.

Участва момче от 10-и клас, пораснало с филма „Да пееш под дъжда“, който бил любим на баба му. Група тийнейджъри на 17-18 години дойдоха при нас, защото се интересуват от театър, музика и танц и имат опит от Варненската детско-юношеска опера. Варна въобще е известна със своите силни любителски театрални, музикални и танцувални школи. Ето как в нашия състав влязоха артисти от различни поколения – от тийнейджърите до доайена Пламен Георгиев, с когото се срещам може би след 15-16 години отново. Радвам се, че той прие да изпълни ролята на продуцент от Холивуд. За пръв път работя с носител на „Кристална лира“, какъвто е Нейчо Петров-Реджи и въобще съм обграден от една много приятна професионална среда.

Как бихте съотнесли мюзикъла като сраванително младо изкуство спрямо операта и театъра?

Театърът възниква като своеобразна терапия, операта се ражда на улицата, докато мюзикълът се появява в края на XIX, началото на XX век по време на голямата депресия в Америка, когато хората изпитват необходимост от обновление и търсят начин да изразят по нов начин емоциите си. Мюзикълът неслучайно тръгва от САЩ, където се сливат много националности, носещи тези две изкуства. Италианци, евреи, германци, славяни – всички те се превръщат в създатели на съвременния музикален театър. В Бродуей се пресичат по време и място породените от икономическата ситуация човешки потребности.

Това, което ние правим, е разклонение на оперния театър с по-популярна насоченост. Мюзикълът е нещо като оръжие за масово поразяване, докато операта, независмо от своя генезис, изисква специфично професионално обучение, на което артистите се посвещават от ранна възраст. От друга страна, животът непрекъснато се материализра и се променя по такъв начин, че живите изкуства са подложени на страшна конкуренция. С мобилния си телефон днес във всеки един момент може да идеш навсякъде и да гледаш всичко. Няма нужда да отделяш от времето и от средствата си за да посетиш опера, театър или мюзикъл.

Въпрос на избор и вътрешна хигиена. В случая ние сме държавна институция, усилията ни се финансират от общите данъци, така че макар и да не сме давали Хипократова клетва, отстояваме същата мисия – да лекуваме, да докосваме душите на хората. Колкото повече струни докоснем, толкова по-добре сме изпълнили дълга си. Надяваме се, че ако зрителите харесат даден мюзикъл, това би ги накарало да се поинтересуват и от оперно или театрално заглавие.

Защо спектаклите на Борис Панкин стават хитови? Заради естествено присъщото му лидерство, умението да заразява другите с идеите, ерудицията и енергията си, да изисква и да получава от тях максимално потапяне в света на изкуството? Може би заради чувството му за хумор... Как мислите?

Благодаря за оценката. Много опит се изисква, за да разбереш равнопоставеността на 150-200 души в нещо, което видимо на сцената се представя от 30. Това първо. Второ - да обичаш и да не го правиш само за себе си, а да печелиш съмишленици. Ако обичаш една музика, това те сродява с други, които обичат същата музика.

Източник: http://yep.bg/izkustvo/Stracimir-Pavlov/#.Wrnw138uCiN

Интервю на Емилиян Ялъмов

Вижте тук>>

Примабалерината ВЕСА ТОНОВА пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за балета като страст и житейска философия, за сложността да танцуваш Одета/Одилия и постоянното търсене на нови дълбочини, за руската балетна школа и сантимента към варненската публика

Премиера на „Лебедово езеро“
XVIII Коледен музикален фестивал – Варна 2017
9 декември 2017, 19.00

Музика Чайковски, диригент Мартин Георгиев, хореография Мариус Петипа и Лев Иванов, редакция Светлана Тоншева, в главните роли Веса Тонова – Одета/Одилия и Павел Кирчев – Зигфрид

Изящество и перфекционизъм! Как Веса Тонова, една от големите звезди на българския балет, поддържа тези качества?

За мен балетът е въпрос на страст и житейска философия. Ако човек успее да съхрани любопитството си за света, той се развива и остава по-дълго време млад в изкуството. Младостта се корени в любопитството, за изкуството няма възраст. Кой беше казал, че смисълът на човешкия живот е да обереш до минимум заложените у теб недостатъци и да увеличиш до максимум това, което ти е дадено от бога като дар. Това е принципът на еволюцията, който ни подсказва, че трябва да вървим напред, да не спираме.

Твоите героини те следват в блестящия ти творчески път. Как общуваш с тях? Изградила веднъж образите им, добавяш ли нещо ново към тях?

Аз обожавам това, което правя. Обичам да пътувам в действието и в героите, обичам да влизам в тяхната психика. С времето, колкото повече узрявам, те все повече започват да ми разкриват своята същност. Това допълнително ме мотивира да търся нови дълбочини в спектакли, които съм изпълнявала 200 или дори 300 пъти.

Какво намираш в сегашната си среща с „Лебедово езеро“ по хореографията на Мариус Петипа и Лев Иванов, с редакция на Светлана Тоншева - дългогодишна солистка на Кремълския балет, сега балетен педагог в Държавна опера Варна?

За мен винаги е приятно да работя с руски балетни педагози, защото те имат хубав вкус и принципно с тях говоря на един език. Аз съм възпитана в традицията на руската школа, така че за мен е удоволствие с нейните художествени способи сега да извадя още и още нюанси от образа на Одета/Одилия в този гениален балет. 
Чайковски написва най-напред балетна сюита по една народна песен за лебед-девойка и подарява музиката на своите племенници, а чак по-късно развива сюитата като „Лебедово езеро“, което познаваме сега. Сравнявайки женския образ с птица, балетът провокира публиката по един елегантен и приказен начин. Известно е, че техниката, с която балерините изобразяват маховете на крилете, е довела до абсолютна революция в балетното изкуство. Тази танцова техника, характерна не само за „Лебедово езеро“, но и за „Жизел“, предопределя огромното развитие на балетното изкуство през епохата на романтизма.

Одета/Одилия – бяло и черно, плюс и минус - два полюсни образа в една балерина и огромно предизвикателство към собствените граници... Как се постига?

Трудно. За да го постигнеш, трябва да познаваш себе си, а това изисква някаква житейска зрялост. В същото време спектакълът е тежък и предполага много добра техническа подготовка. Едва когато съчетаеш себепознанието и зрелостта в тези два образа, те - колкото и диаметрално противоположни да са, стават плътни и колоритни.
Много пъти съм се превъплъщавала в Одета/Одилия и всеки спектакъл е бил различен. Влагах различна енергия в двата образа. Понякога давах повече любов и мощ на белия лебед и всичко като че ли ми помагаше да го направя, а в другия образ нещо малко не ми достигаше, за да издигна черния лебед на висотата на белия. Обикновено се смята, че е много трудно Одета и Одилия да се представят на еднакво равнище, така че да бъдат еднакво силни и еднакво интересни.

Как се отнасяш към схващането, че отрицателните образи са по-въздействащи за публиката и по-интересни за артиста?

Не знам защо публиката смята отрицателните образи за по-въздействащи. Може би красотата и белотата в белия лебед са по-скучни, защото в този положителен образ няма развитие. Той седи като една константа, докато черният лебед търпи развитие, т.е. лошото винаги може да изненадва. Аз обаче смятам, че трябва да търсим развитие и в положителните образи. В добротата също има дълбочина. Точно затова се опитвам да направя белия лебед по-силен, за да остане у зрителя посланието, че все пак белотата е по-силна, доброто е по-силно. Мисля, че мисията на изкуството е именно в това - да даде изход и да дари красота, да зареди с позитивизъм. Защото другото го виждаме ежедневно.

Нашият водещ солист Павел Кирчев е щастлив, че ще дебютира в ролята на Зигфрид, партнирайки си именно с теб. Как се чувстваш ти до него?

Павел Кирчев е много талантлив и в същото време много трудолюбив артист. Откакто започна да танцува преди няколко години е претърпял голямо развитие. Прекрасен и чувствителен творец, той със сигурност ще разкрие същностните черти на Принца. Павел е надарен с красиви качества като танцьор, излъчва една особена мекота, притежава харизма. Вярвам, че ще направи хубав образ. Надявам се той да се превърне в един от водещите танцьори на българската балетна сцена.

В навечерието на Коледа и Нова година, с какво пожелание ще се обърнеш към публиката на „Лебедово езеро“?

Моята кариера е стартирала тук в пълния смисъл на думата. Никой нямаше да знае за мен, ако не бях се явила на Международния балетен конкурс във Варна, заедно с моя партньор и приятел от Варна Владимир Роже. С него сме печелили и много други конкурси, танцували сме на много международни сцени, но аз няма никога да забравя аплаузите и целия кураж, вдъхнат ми тогава от варненската публика. Владимир Роже отдавна е в Америка, аз съм тук, но и двамата продължаваме да танцуваме, балетът ни съхранява. В моя творчески път така се случи, че повечето от партньорите ми са били варненци.

Заради всичко това изпитвам огромен сантимент към варненската публика, която обича и познава балета. Искам да й пожелая много щастие и хубави срещи с балетното изкуство през новата година. Искам да й благодаря за това, че ни зарежда с такава чиста и искрена любов и ни дава сила да продължим напред, независимо от тежестта на нашата професия.

Прочетете още:

С ПАВЕЛ КИРЧЕВ МЕЖДУ ДВЕ РЕПЕТИЦИИ НА „ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО“

„ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО“ – ОТ БАЛЕТНАТА РЕВОЛЮЦИЯ ДО КЛАСИКАТА

Интервю на ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА с водещия балетен артист на Държавна опера Варна преди премиерата на „Лебедово езеро“

XVIII Коледен музикален фестивал – Варна 2017

9 декември 2017, 19.00

Музика Чайковски, хореография Мариус Петипа и Лев Иванов, редакция Светлана Тоншева, в главните роли Веса Тонова – Одета/Одилия и Павел Кирчев – Зигфрид

С какви чувства очакваш премиерата на „Лебедово езеро“?

Мечта ми е било да танцувам Принц Зигфрид. „Лебедово езеро“ е върхът на класиката, балет на балетите и за един артист е привилегия да танцува тази роля. Познавам творбата още от балетното училище, където тя се изучава, следя нейните редакции и изпълненията на най-добрите балетисти. Харесвам превъплъщенията в образа на Принца на Дейвид Холберг, първия американец, станал премиер солист на Болшой театър, както и на украинеца Сергей Полунин, който си създаде име като най-младия солист на Ковънт гардън.

Защо „Лебедово езеро“ е труден балет?

Това наистина е изключително труден балет. Първо, защото си през цялото време в роля и задачата ти е да „вкараш публиката във филма“, да я насочиш към същността на приказкатата. Второ, защото трябва да изпълниш многото па дьо дьо-та и всички технически упражнения, така че тяхната сложност да не си личи. И трето, защото на сцената никога не мислиш само за себе си, а и за другия артист до теб. За мен е истинска чест и страхотно удоволствие да си партнирам сега в „Лебедово езеро“ с примабалерината на Софийска опера и балет Веса Тонова. Може да научиш много от такъв изключителен артист като нея и за мен това е допълнителна професионална школовка.

Това, че харесваш „Лебедово езеро“, улеснява ли те в пресъздаването на твоя герой?

„Лебедово езеро“ е моят свят, нещо, което ми отива да танцувам и затова мога да изградя образа по-убедително. Не обичам да танцувам нещо, което не е мой натюрел, макар че то може да се превърне в друг вид предизвикателство.  Но ако балетът и героят ти допадат, ако ти отиват,  може да се получи нещо много, много хубаво.

Твоят Принц, колкото и да е влюбен, не разпознава първоначално любимата и допуска фаталната грешка да избере черния вместо белия лебед. Как такива фини човешки състояния се пресъздават само с движения? 

С много репетиции, трудно и изморително. Затова пък с нищо несравнимо е удоволствието, когато постигнеш това, което целиш. Когато си млад танцьор, мислиш само за забележките на хореографа и работиш непрекъснато върху слабите места, но с годините преодоляваш все по-лесно задължителното техническо ниво и започваш да разсъждаваш върху образа, да го интерпретираш и усъвършенстваш.

Виждаш ли публиката, представяш ли си някого, за когото танцуваш?

На сцената за мен най-важното е да се представя добре и затова се  абстрахирам от всякакви странични мисли. Фокусирам се максимално върху танца и задачите, които имам да изпълнявам. Не мисля за публиката, но така или иначе правим всичко за нея.

Кога усещаш щастието от танца? По време на спектакъла или след него?

След спектакъла. Когато всичко е отминало, тогава се отпускаш, прибираш се, обмисляш всеки детайл на представлението, връщаш лентата назад и съпреживяваш наново всички емоции, целия стрес и адреналин, през които си минал. Изкуството не може без  адреналин. Както казват големите артисти, липсва ли тази тръпка, е по-добре да се откажеш.

Танцувал си на престижни сцени в Русия, САЩ, Южна Корея, обиколил си почти цяла Европа. Къде се чувстваш най-добре?

В Русия, защото там балетът има най-дълбоки традиции. Гледат на балета като на нещо свещено, балетът за тях е религия. Достатъчно е само да разберат, че си балетен артист и веднага ти засвидетелстват огромна почит. Щастлив съм, че във Варненската опера имам шанса да работя с руски балетни творци от най-висока класа и така да черпя вдъхновение от самия извор.

Прочетете още:

„ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО“ – ОТ БАЛЕТНАТА РЕВОЛЮЦИЯ ДО КЛАСИКАТА

 ВЕСА ТОНОВА: ОБИЧАМ ДА ПЪТУВАМ В ДЕЙСТВИЕТО И В ГЕРОИТЕ

Хореографът на "Лебедово езеро" СВЕТЛАНА ТОНШЕВА пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за концепцията на лебедовите криле, довела до революция в хореографията, за психологическото и физическо изграждане на образа само чрез танц, за върховете и всекидневието в балета

XVIII КОЛЕДЕН МУЗИКАЛЕН ФЕСТИВАЛ - ВАРНА 2017

ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО – ПРЕМИЕРА

8, 9 декември, 19.00, Основна сцена

Балет в четири действия от Пьотр Илич Чайковски
Хореография Мариус Петипа, Лев Иванов
Редакция Светлана Тоншева
Асистенти Сергей Антонов, Гергана Георгиева-Караиванова
Музикална редакция Мариела Чанкова
Костюми и сценография Ася Стоименова
Диригент Мартин Георгиев

В ролите на Одета/Одилия и Зигфрид звездите на Кремълския балет Саори Коике и Егор Мотузов (8.12.2017); примабалерината на Софийска опера и балет Веса Тонова и дебют на водещия балетен солист на Варненската опера Павел Кирчев (9.12.2017)

„Лебедово езеро“ ще има вече и своя варненски адрес с хореографския почерк на Светлана Тоншева, едно от големите балетни имена на Кремълския театър, сега балетен педагог в Държавна опера Варна. Предлагам да започнем разговора с това как „Лебедово езеро“ се превръща в балетна класика.

Историята на „Лебедово езеро“ е много интересна. Премиерата през 1877 г. в Москва минала незабелязано, въпреки красивата музика. Всъщност това не бил истински балет, преобладавали пантомимата и мимансът, танците били съвсем малко, а балерините носели закрепени върху раменете картонени криле. По-късно в Болшой театър направили друга редакция, но пак не се получило. Успехът дошъл, едва когато починал Чайковски и в Мариински театър замислили балетна вечер, посветена на композитора. Мариус Петипа поръчал на Лев Иванов да направи редакция на неуспешните досега „бели сцени“ (сцените с лебедите) и това дало възможност на Лев Иванов да извърши истинска революция в класическия балет.

Той премахнал изкуствените криле и създал хореография за ръцете, която извайва движенията на крилете. Чрез постановката на ръцете и гърба, която пресъздава не само движенията на истинските птици, но изразява и силни чувства като любов, страх, болка и тревожност, спектакълът достига нова психологическа дълбочина. Освен това Лев Иванов добавя в редакцията си дуета на Зигфрид и Одета, както и танца на малките лебеди.

На свой ред Мариус Петипа, вдъхновен от Лев Иванов, поставя валса, мазурката и останалите танци, които се играят в двореца и нямат нищо общо с „белите сцени“. Така през 1895 г. музиката и танцът в „Лебедово езеро“ за пръв път заживяват в пълен синхрон Получава се онази органична сплав между двата компонента, която продължава да омайва публиката и днес. Сега работя именно върху тази класическа хореография на Лев Иванов и Мариус Петипа в първата варненска постановка на „Лебедово езеро“ и това ме прави щастлива.

В годините „Лебедово езеро“ претърпява много редакции, които се отнасят както до хореографията, така и до сюжета. Твоята редакция с какво се отличава?

Да, познати са редакции, в които Зигфрид и Одета загиват, но в нашата постановка те остават живи. Любовта при нас побеждава. Разбира се, поставих хореография, подходяща за балетната трупа на Варненската опера. Трябваше също да се съобразя с по-малкия брой на мъжете балетисти в трупата.

Върху кой образ поставяш специален акцент?

Важни са всички образи. За солистите на Кремълския балет примата Саори Коике и премиер солиста Егор Мотузов образите на Одета/Одилия и Зигфрид не са новост. Одета/Одилия отдавна е влязла и в репертоара на примабалерината на Софийска опера и балет Веса Тонова, затова пък водещият солист на Варненската опера Павел Кирчев сега ще дебютира в ролята на Зигфрид.

Маестро СТРАЦИМИР ПАВЛОВ за паралела между „Котките” и архетиповете на Карл Густав Юнг, за някои неудобства около Реджи и законовите порядки в котешкия свят

Интервю на Виолета Тончева

КОТКИТЕ от А. Л. Уебър

XVIII Великденски музикален фестивал - Варна 2017

6 април, 19.00 - ПРЕДПРЕМИЕРА

VIII Опера в Летния театър - Варна 2017

22 юни, 21.00 - ПРЕМИЕРА

- Като един от изявените диригенти на мюзикъл, имаш в творческата си биография няколко успешни постановки в популярния жанр. Как класифицираш „Котките” в този контекст?

- За пръв път дирижирам “Котките”. Лайтмотивната техника с много изявени теми на главните герои е характерна за мюзикълите на Уебър.

Мисля, че „Евита” е най-сложният му мюзикъл. Партиите в „Котките” не са трудни за изпълнение, трудно е по-скоро съчетанието между музика и хореография, т.е. да бъдеш котка, която пее и танцува.

- А ние се забавляваме с котешкия свят, припознавайки в него себе си...

- Вероятно точно така го е мислил и Т. С. Елиът, когато е писал своя сборник с детски стихотворения „Книга за практичните котки на Бай Посум”, вдъхновил А. Л. Уебър за мюзикъла „Котките”. Намирам връзка между теорията на психолога Карл Густав Юнг за архетиповете, които се повтарят в човешката природа и котешките персонажи. „Котките” пресъздават теорията на Юнг по един много забавен начин. Открояват се няколко типажа, като пълничкия веселяк, за когото най-важно е да пийне и да хапне или пък котарака-сваляч, във Варна го наричат гларус. В случая, на Нейчо Петров-Реджи, когото зрителите познават като Исус Христос в мюзикъла „Исус Христос суперзвезда”, му се налага да слезе, така да се каже, от висините на божественото и да се принизи до нивото на котарака-коцкар J И при дамите се срещаме с различни типажи - залязващата бивша красавица в образа на Гризабела, кокетките Деметра, Бомбалурина и Гъмби, които изпитват силна страст към типа опасни мъже и т.н

Паралелът, освен развлечение, носи и поука, както се очаква от една добре разказана история...

Това е задължително. В мюзикъла всички изобразени архетипове имат шанса да отидат на едно друго ниво на съществуване, да еволюират и да пристъпят в котешкия рай. Към новия свят ги повежда Бай Двузаконие, в който аз виждам фигура, аналогична на библейския Мойсей. Бай Двузаконие преценява коя котка е достойна да се възнесе в котешкия рай, докато на финала се разбира, че Гризабела ще получи това право.

Публиката проявява интерес към мюзикъла, за което свидетелстват отдавна разпродадените билети и за двата спектакъла на 6 и 8 април. Какви са твоите предвиждания?

Държа да отбележа, че съм изключително доволен от целия екип, всички са много  вдъхновени. Оказва се, че за мнозина от артистите „Котките” е бил любим мюзикъл и те винаги са искали да бъдат част от него. Подобна мотивация се отразява благотворно върху репетиционният процес, който въпреки натоварения график е много позитивен и зареждащ. Очаквам грандиозен успех за „Котките”.

Прочетете още:

„KОТКИТЕ” СМЕ ВИЕ И АЗ, ВСЕКИ ОТ НАС

ГОРДЕЯ СЕ, ЧЕ ВСИЧКИ МЮЗИКЪЛИ НА УЕБЪР СА МИ ПРЕДОСТАВЕНИ С ПРАВО НА МОЯ СОБСТВЕНА ПОСТАНОВКА

Хореограф-постановчикът АННА ДОНЕВА за новата версия на „Котките”, които се чувстват във Варна у дома си и за предизвикателството да създаваш хореография за истинските хора и истинските котки

"КОТКИТЕ" А. Л. УЕБЪР

XVIII Великденски музикален фестивал - Варна 2017

6 април, 19.00 - ПРЕДПРЕМИЕРА

VIII Опера в Летния театър - Варна 2017

22 юни, 21.00 - ПРЕМИЕРА

Интервю на ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА

За мюзикъла "Котките", на който Вие сте хореограф-постановчик, се  знае, че е може би най-трудният от мюзикълите на Уебър и то именно заради хореографията. Тя обединява всички компоненти на представлението - музиката, сценографията, костюмите и най-вече артистите, които убедително трябва да заселят котешкия свят. Как изграждате този свят?

Фокусирана съм върху хората, с които работя и следвам процес, който моделира и изгражда по/със/за тях. За мен „котешкият свят”, заложен в „Котките” не е чужд на нашия. Със заложените човешки характеристики у него работихме върху цялостен танцов и поведенчески образ.

Артистите, с които прекарахме незабравими за мен дни, са много добра глина. Да, те може би не са типичните артисти за мюзикъл, с които винаги се сравняваме, имат може би няколко килограма в повече, не са достатъчно високи или други външни белези, които са част от реалния живот, в който всички живеем.

Ние всички сме с външни характеристики, които са част от природата – човешка или котешка. Затова, това което ще видите като визия и танц на „Котките” сме вие и аз, всеки от нас, всяка животинка и всеки човек, такъв какъвто е. С красотата си, с несъвършените си килограми отгоре, с недостатъчния ръст :)... една хореография за истинските хора и истинските котки. В целия процес на работа всички ние бяхме екип. Не бяхме постановъчен екип и изпълнители. Бяхме един организъм, една Котка, една Цел. Затова ми е мъчно, че репетициите свършиха.

Голямата трудност идва може би от факта, че в този мюзикъл всички котки танцуват, освен това го правят непрекъснато. Как се постига едно и също ниво на движенческа техника за толкова много и толкова различни артисти, все пак не всички певци са добри, още по-малко професионални танцьори?

Факт. Най-много ме е страх, когато попиташ някого дали може да танцува и той едва ли не учуден и обиден ти обяснява колко добре го прави. Понякога споменават, че могат дори и шпагат, за да затвърдят уменията си пред теб. Това е много опасна слепота и в подобни моменти аз вече знам, че този човек не може да танцува.

Танцът има много изразни средства. Това, което е важно, е разбирането, познанието, даденостите на движението. Всичко друго следва после. Да си елегантен и ясен в движенческия изказ е трудно. Изначално говорим за комплексни умения. Не търсих у артистите да бъдат професионални танцьори, знаех, че не са :)

За мен това е страшно професионално предизвикателство да намеря път към тях, след това да им създам този път, да видя у всеки какво може, за да го изведа, да съм до него, да му създам процес и опора сам да го изведе. Не знам как стана, но работихме много отдадено и с много любов… Не знам как стана, но те танцуват!

Независимо от огромния успех на Вашата столична постановка на същия мюзикъл през 2009 г, сега поставяте съвсем нова хореография за варненските "Котки". Очевидно това заглавие Ви вдъхновява за нови търсения. И така, как танцуват "Котките" във Варна през 2017 г.?

Душата им танцува. Искрено.

Гризабела е любимата котка на Уебър, заради която той композира и най-хубавата песен в мюзикъла. Вие за коя котка или котарак създадохте най-хубавия танц?
Може би за Мангоджери и Ръмпълтийзър. Професионално. Като човек. Гризабела ме натъжава. Всички познаваме болка и загуба. Тя ми напомня това. Напомня ми, че в кръга на живота тежките моменти винаги ни чакат. Напомня ми да не обръщам гръб на човек, да не подхождам с лошо, да не пренебрегвам, да не игнорирам, да не причинявам болка… Напомня ми за суетата, от която трябва да продължавам да се дистанцирам и да не допускам за мой съветник.