БАРИТОНЪТ И ДОЖЪТ

Създадена на Понеделник, 27 Януари 2020 18:16

БАРИТОНЪТ И ДОЖЪТ

ИВО ЙОРДАНОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за образа на Симон Боканегра в едноименната опера на Джузепе Верди, метаморфозите в бурния живот на дожа, комплексното изграждане на ролята; предимствата в сравнението на баритона с баса, а не с тенора; занаятчийството или „дълбоката копан“ като част от професионализма на певеца; приятелствата на сцената и извън нея; българските артисти и българската държава

3 февруари 2020, 19.00, Основна сцена

Напоследък пресъздаваш образите на видни исторически личности, на герои, от които зависи съдбата на други хора. Ролите на Принц Игор и Симон Боканегра в едноименните опери на Александър Бородин и Джузепе Верди опредлено ти подхождат.

Дано и други мислят същото. Първото важно нещо е гласът и тембърът да подхождат на ролята, а що се отнася до натюрела, актьорът би трябвало да може да играе всичко. Принц Игор и Симон Боканегра са драматични персонажи, в които има много благородство и финес и аз се надявам, че успявам да вляза в сложните им характери.

Когато получаваш дадена роля, кои нейни характеристики - певчески, драматургически, артистични - те привличат?

Ролята ме вълнува комплексно, но ако инструментът не е пригоден, ако партията технически не съвпада с възможностите на гласа, смисъл няма. В това се състои и отговорността на певеца, който трябва да избира само ролите, които му подхождат - на характера, на физиката, ако щеш, на всичко, което той самият представлява. Но в реални сутуации актьорът е длъжен да може всичко и да се справя с предизвикателствата на всякакъв вид партии. Това е майсторството на професията, която е добре да владееш в детайли. Естествено ти не си сам на сцената, помагат ти музиката, диригентът, режисьорът, колегите. Вокалният и драматичният образ вървят ръка за ръка, те не могат да бъдат отделени изобщо.

Симон Боканегра има славата на една от най-красивите партии за баритон в световната музикална съкровищница. Какво прави толкова особен този трагичен образ?

Трагичен - да, макар че някъде в мъката му прозира и нещо светло. В края, когато Симон Боканегра успява да събере враждуващите, се прокрадва оптимистична нотка. Удава му се дори да събере баритона и сопрана, които операта обикновено се стреми да раздели. В тази, не толкова кратка, опера Симон Боканегра преживява редица метаморфози и тежко се сблъсква с разбитите си заблуди. Буквално във всяко действие той преживява някакъв катарзис и в края на краищата получава нещо, но не така, както си го е представял и не така, както го иска, а както пожелава съдбата. Най-интересното е, че накрая той разпознава в лицето на врага Фиеско най-добрия си приятел. Един от най-хубавите моменти в операта е, когато Симон Боканегра се помирява със себе си и света, намира кому да остави политическия и личния си завет и в този смисъл той се радва на признание. Като структура, операта е особена, твърде много скача между отделните си части и започва с дълъг пролог, който показва бурни моменти от италианската история. Точно като бурният живот на Симон Боканегра.

Прочететe oще  >>>>>>>>