За литературна основа е послужил популярният по онова време роман на Уолтър Скот „Ламермурската невеста”, който разказва историята за отколешната вражда между две семейства в Шотландия през XVII век с ужасни последствия за двама млади влюбени. Енрико Аштън, владетел на Ламермур, е твърдо решен да осуети любовта на сестра си Лучия към потомствения му враг Едгардо, владетел на Рейвънсууд.

Братът си служи с коварство, за да омъжи сестра си за лорд Артуро Бъклоу. Но когато истината излиза наяве, ужасената Лучия убива младоженеца и полудява. Във виденията си тя е щастлива в обятията на своя любим Едгардо. Едгардо не може да понесе случилото се и се самоубива. Сцените с лудостта на Лучия са едни от най – експресивните в историята на операта и допринасят в голяма степен за славата на „Лучия ди Ламермур” като една от най-великите творби на Доницети.

В „Лучия ди Ламермур” са изразени по най – ярък начин характерните черти в музиката на Доницети: сърдечност, задушевна топлота, искреност и изящна мелодичност, дълбока емоционалност, романтично очарование. Ариите, ансамблите и големите масови сцени в „Лучия ди Ламермур” принадлежат към най – високите образци на стила „белканто”.

Премиерата на „Лучия ди Ламермур”, състояла се на 26 септември 1835 г. в театър „Сан Карло” в Неапол, преминала с бурен успех. Скоро творбата на Доницети станала причина да бъдат забравени всички други опери, написани върху същия сюжет. Само след година и половина „Лучия ди Ламермур” била поставена в Париж, Виена и други големи европейски градове с голям успех. Оттогава до днес тази опера се играе във всички световни оперни театри, а партията на Лучия е една от най – привлекателните за колоратурните сопрани.